Лий Чайлд: Не се връщай

— Дали това ще ги постави нащрек? Или вече са нащрек?

— Отдавна са нащрек. И сега се взират в нищото.

— Може би не допускат жени.

— В такъв случай би трябвало да изпратят някой, който да ни го обясни. Ако не са ни разпознали, можем да бъдем всякакви. Общински служители например. Ще им се наложи да разговарят с нас.

— Добре — отстъпи Ричър. — Единият от вариантите е да почукаме на вратата. На кое място в списъка е той?

— Някъде по средата.

Пет минути по-късно Ричър попита:

— След какво?

— Според мен трябва да извикаме Агенцията за борба с наркотиците. Или Еспин от Седемдесет и пета част. Или градската полиция. А може би всички накуп, плюс ФБР, което трябва да се заеме с финансовата страна на нещата.

— Ти си командирът.

— Искам официален арест.

— Аз също.

— Наистина ли?

— Защото ти го искаш.

— Това ли е единствената причина?

— Винаги съм предпочитал законния арест, когато е възможен. Не съм варварин.

— И без това не можем да останем повече тук. Вече се съмва.

И наистина беше така. Слънцето вече надничаше иззад далечния хоризонт, а полегатите му лъчи хвърляха абсурдно издължени сенки върху къщата. Небето придобиваше обичайния си син цвят. Денят обещаваше да е хубав.

— Хващай телефона — рече Ричър.

— На кого да позвъня най-напред?

— На Лийч. Ще бъде добре, ако именно тя осъществява координацията. Иначе ще се получи като при кийстоунските полицаи, ония смешници от немите филми.

Търнър извади от джобовете си два телефона — нейния и на Шраго. Провери дали е избрала правилния, включи го и се обърна с гръб към улицата, готова да набере номера. Слънцето я огряваше със златистите си лъчи.

После зажужа телефонът на Шраго, кацнал върху каменната основа на оградата. Шантавата птича песен беше изключена, но не и вибрацията. Получи се истинско шоу, защото апаратчето започна да подскача по камъка със сърдито жужене, сякаш си избираше посока. Върху светналия дисплей отново се изписаха думите входящо повикване и дом .

Жуженето се повтори осем пъти, после прекъсна.

— Съмна се — промърмори Търнър. — Явно това е крайният срок. Определен предварително от някого или по тяхно хрумване. Трябва да са здравата разтревожени. Мисля, че след този опит ще се откажат да го търсят.

Останаха да наблюдават къщата още една минута. В момента, в който понечиха да й обърнат гръб, единият от горните прозорци се освети от жълтеникав проблясък, като от старомоден фотоапарат. После прозвучаха два приглушени изстрела. Почти едновременно, така че едва ли бяха произведени от едно и също оръжие — по-вероятно двама стари мъже бяха дръпнали спусъците, след като бяха преброили до три.

В продължение на една зловещо дълга минута не се случи нищо. После черната врата отскочи встрани и от нея се изсипаха куп мъже в различна степен на готовност — част от тях напълно облечени и спретнати, други не съвсем, трети все още подпухнали и с измачкани дрехи. Все възрастни бели мъже, осем-девет на брой. С тях се бяха смесили половин дузина младежи с униформи на хотелски пикола и един с черно поло, вероятно операторът на системата за видеонаблюдение. На тротоара всички позабавяха крачка да се посъвземат, а след това тръгваха спокойно, сякаш нямаха нищо общо с къщата, която току-що бяха напуснали. Един от тях, облечен в костюм, мина покрай Ричър с възможно най-невинната физиономия.

Ричър и Търнър тръгнаха в противоположна посока, пробивайки си път сред тълпата. На прага на черната врата се сблъскаха с двама закъснели и полуоблечени гости, след което се озоваха в просторно и хладно фоайе с бледожълти стени, бронзови свещници и стенни часовници, тъмен махагон и голям маслен портрет на Джордж Уошингтън.

Поеха нагоре по широкото стълбище, покрито с дебел мокет. На площадката в горния му край имаше празна стая, обзаведена с двойка елегантни канапета, пред които имаше не по-малко елегантни масички за кафе. Върху масичките се виждаха фино изработени комплекти за пушене на опиум — лампи, купи и дълги лули, разположени така, че да бъдат лесно достигани от човека, излегнал се на канапето. Тук-там бяха разпръснати възглавници. Въздухът беше напоен с тежка сладникава миризма.

Скъли и Монтеки бяха в съседната стая. И двамата бяха някъде около шейсет, с посивели коси и стегнати фигури, но не чак като на някой железен генерал, който държи да се знае, че идва от пехотата. Тези тук нямаха нищо против да се знае, че са били в тила. Бяха облечени с тъмни панталони и сатенени сетрета. Лулите им бяха изработени от сребро и слонова кост. И двамата имаха дупки от двете страни на слепоочията, причинени от влизането и излизането на едрокалибрени куршуми. Деветмилиметрови, от служебните берети, които се търкаляха на пода. Входящите рани бяха отдясно. Ричър ясно си представи какво се е случило. Последното обаждане на разсъмване според уговорката. Останало без отговор. После може би са си стиснали ръцете, опрели са дулата в слепоочията си, лактите им са щръкнали встрани, а след това едно, две, три…