Лий Чайлд: Не се връщай

Това се отнасяше и за тази, която търсеха.

— Бива си я — поклати глава Търнър.

Беше висока и красива постройка, абсолютно симетрична, сдържана и дискретна, без излишна показност, но въпреки това луксозна. Бронзовият плакет на вратата беше малък. В някои стаи светеше. Старинните дебели стъкла на повечето прозорци пречупваха светлината по един невероятен начин, доближавайки я до мекото излъчване на свещите. Входната врата очевидно се пребоядисваше във всяка година на избори, вероятно още от времето, когато Джеймс Мадисън е бил президент. Беше тежка и солидна врата, идеално напасната към рамката. От онези, които могат да се отварят само доброволно.

Други места за проникване просто нямаше.

Но те не бяха очаквали чудеса. Намерението им беше да чакат и да наблюдават. Растителността в двора ги улесняваше донякъде. Оградата от ковано желязо стъпваше на нисък каменен зид, на който можеше да седне само много дребен човек. Такъв като Търнър. А Ричър отдавна беше свикнал с неудобствата. Над главите им имаше плетеница от голи клони. Липсата на листа означаваше и липса на адекватно прикритие. Но все пак можеха да разчитат на частичен камуфлаж. Клоните бяха достатъчно дебели и гъсто преплетени, за да засенчат уличното осветление. Те наподобяваха десена на пижамите, които минаваха за нови униформи.

Въоръжиха се с търпение и зачакаха.

— Дори не знаем как изглеждат — каза Търнър. — Спокойно могат да излязат и да си тръгнат, без да ги разпознаем.

После тя отново се свърза с Лийч и я помоли да ги предупреди, ако телефоните се раздвижат. Което те все още не бяха направили, както сочеха триангулаторите — не помръдваха от тази къща. Ричър не сваляше очи от прозорците и вратата. Мъже, които идват да се забавляват. И понякога остават цяла нощ . Ако второто беше вярно, същите мъже скоро щяха да си тръгнат. Защото ги чакаше работа, независимо дали бяха политици или офицери, журналисти или бизнесмени. Но преди това трябваше да се измъкнат с препъване от този клуб и да се отбият у дома, за да се постегнат за новия работен ден.

Първият обаче изобщо не се препъваше. Вратата се отвори някъде около час преди разсъмване и на прага се появи човек с хубав костюм, свеж и сресан, с лъснати обувки. Без да бърза, той пое наляво по тротоара. Изглеждаше спокоен, ведър и щастлив. Беше преминал средната възраст. Насочи се към Пи Стрийт и скоро се стопи в мрака.

Ричър подсъзнателно бе очаквал пиянски физиономии, разчорлени коси и зачервени очи, разхлабени вратовръзки и червило по яките, а може би и отворени бутилки, хванати за гърлото. Но този човек изглеждаше по абсолютно различен начин. Сякаш това място беше някакъв спа център, където се предлага нощен масаж с вулканични камъни или някакъв друг тип чудотворна терапия. Ако беше така, значи тези неща имаха голям ефект. Човекът изглеждаше свеж като краставичка и напълно доволен от живота.

— Странно — промърмори Търнър. — Не очаквах подобно нещо.

— Може би са някакво литературно общество — подхвърли Ричър. — Да речем, поетичен клуб. В истинската Къща на гълъбите е живял английският поет Уилям Уърдсуърт. „Подобно облак в лято знойно аз сам през хълм и дол вървях, когато множество безбройно от златни нарциси видях“ и разни такива отвеяни работи. Това е малка варосана колиба в Езерната област. Много красиво място.

— Кой будува по цяла нощ, за да чете поезия? — скептично подхвърли Търнър.

— Много хора. Обикновено доста по-млади от този.

— За удоволствие?

— Поезията може да радва душата. Поне за възпелия нарцисите е било така. Той говори за разни хубави работи, които е видял, докато се е реел из облаците.

Търнър не каза нищо.

През следващите десет минути продължиха да наблюдават къщата. Небето зад нея започваше да просветлява. Съвсем слабо, почти незабележимо. Нова зора, нов ден. После на тротоара се появи още един мъж в костюм. Подобен на първия — възрастен, изтупан, с розово лице, ведър и щастлив от живота. Никакви следи от стрес, никакво бързане. Необременен от грижи и тревоги. Той пое по следите на предишния, към Пи Стрийт. Крачеше леко и свободно, с вдигната глава, леко усмихнат, самодоволен. Като господар на Вселената, в която всичко е наред.

— Чакай малко — сепна се Ричър.

— Какво?

— Монтеки.

— Той ли е това? Лийч не се обади.

— Не, този клуб е собственост на Монтеки. Или на него и Скъли.

— Откъде знаеш?

— Съдя по името: Къщата на гълъбите. Сигурно го е измислил Ромео. Оказва се, че този човек е слаб разузнавач. Защото е самонадеян. Не е могъл да устои.