Лий Чайлд - Не се връщай

— Как се чувстваш? — попита Търнър, след като се качиха в колата.

— Все така — отвърна той. — Досега не съм имал деца и положението си остава същото.

— А какво щеше да направиш, ако ти беше дъщеря?

— Това вече няма значение.

— Добре ли си?

— Мисля, че бях започнал да свиквам с идеята. Освен това я харесвам. Бихме могли да имаме много общи неща. Което е странно. Предполагам, че много хора по света могат да бъдат едни и същи, дори и без кръвна връзка.

— Мислиш ли, че ще се страхува от виещия вълк?

— Мисля, че вече му завижда.

— Според мен вие двамата имате кръвна връзка. Установена още преди векове.

Ричър хвърли последен поглед към момичето, останало зад прозорците на закусвалнята. После Търнър стъпи на газта. Колата потегли на юг по „Вайнленд“, а Саманта Дейтън изчезна.

За да стигнат до международното летище на Лос Анджелис, трябваше да пресекат от 101-ва улица до 110-а и да излязат за малко на булевард „Ел Сегундо“. Деветдесетте минути, отпуснати от Еспин, щяха да бъдат почти изчерпани за придвижването, тъй като трафикът беше изключително натоварен. Едмъндс се обади от Вирджиния, докато все още се намираха северно от „Холивуд Боул“.

— Морган е бил преназначен в Сто и десета от Крю Скъли — обяви тя. — Лично от него, а не от някой заместник, както е обикновено при временните назначения. Но той няма достъп до поверителната информация в архивите на МВС.

— Провери дали някой от приятелите му има — разпореди Ричър.

— Вече го правя.

— Информирай ме, ако откриеш нещо.

— Все още ли има шанс да сме победителите?

— Можеш да се обзаложиш — отвърна Ричър и прекъсна връзката.

Трафикът помръдваше, но по един доста странен начин — сякаш всички шофьори участваха в някакъв филм, заснет на забавен каданс.

— Да не излезе така, че сами се арестувахме — промърмори Търнър. — Еспин спокойно може да ни щракне белезниците в момента, в който кацнем във Вашингтон.

— Ще измислим нещо — отвърна Ричър. — Шест часа са много време.

— Имаш ли някакви идеи?

— Все още не.

— Тези хора са контрабандисти на оръжие. Само това ще е. Нямам друго обяснение.

— Ето пак — петдесет на петдесет, Сюзан. Или е това, или не.

— С какво друго биха могли да се занимават?

— Разполагаме с шест часа да разберем.

— А ако не разберем?

— В момента, в който Еспин чу името Крю Скъли, той направи предположението, че става въпрос за богат човек. Ами ако наистина е такъв? Ако и двамата са богати?

— Ние знаем, че са богати.

— Изхождайки от това, в което смятаме, че са замесени. Но може би са били богати и преди. Може би винаги са си били богати. Защото произхождат от стари аристократични фамилии от Източното крайбрежие.

— Окей — кимна Търнър. — Ще се оглеждам за старци с избелели розови панталони.

— Това може да промени уравнението. Ние подозираме наличието на силен мотив за печалба, но може да не е така. Трябва да преразгледаме нещата. Онези сто бона като нищо могат да се окажат техни лични пари.

— Това не е хоби, Ричър. Не и когато става въпрос за фалшиви банкови сметки и лични документи, за пребиване на старци и за опашка от четирима, която ни следва навсякъде.

— Съгласен съм, че е нещо повече от хоби — кимна Ричър.

— Какво е тогава?

— Не знам. Просто разсъждавам на глас. Не мога да бездействам шест часа.

Оставиха форда на покрития паркинг срещу терминала на „Делта“ и хвърлиха ключа в близкия контейнер за смет. Това със сигурност щеше да вкара Ромео в допълнителни разходи за покриване на глобите и още куп наказателни санкции.

Търнър разглоби глока на Райкард и разхвърля частите му в четири различни контейнера. После влязоха в терминала, но през погрешна врата и започнаха една доста дълга разходка пеша. В крайна сметка стигнаха гишетата за билети, но от обратната страна. Еспин вече беше там. Вероятно беше избрал да пътува по 405-та. Сам, защото около него нямаше никой. И никой не дебнеше отдалече.

Стоеше неподвижно, обърнат към главния вход на терминала. Усети ги едва когато се изправиха до него. После Ричър купи три билета първа класа с кредитната карта на Балдачи.

Двайсет минути преди отвеждането към самолета вече бяха в залата за заминаващи пътници. Заеха стратегическа позиция на едно от удобните канапета, от което държаха под око цялата зала, но Шраго не се виждаше никъде. Ричър не очакваше това да се случи, защото Ел Ей се простираше върху огромна площ, а използването на кредитната карта трябваше да бъде засечено, преди преследвачът им да предприеме каквото и да било. Просто времето му беше малко. По тази причина Ричър си позволи едно кафе и кратка почивка преди обявяването на полета.