Софи Хана - Ранима близост

— Престани — казва Ивон. — Бях разстроена и нямаше къде другаде да отида, това е. А и… Бен е отказал пиенето.

Сервитьорът се връща с нашето шампанско в сребърна кофа, пълна с лед и вода, стойка на колела под кофата и две чаши.

— Извинете — обръщам се аз към него. Време е да свърша това, заради което дойдох тук. — Отдавна ли работите тук?

— Не — отвръща сервитьорът. — Само от три месеца. — Прекалено учтив е да попита защо, но в очите му се чете въпрос.

— Кой е работил тук най-дълго време? Може би главният готвач?

— Той май е тук от много отдавна — английският му е педантично правилен. — Мога да го попитам, ако желаете.

— Ще съм ви много благодарна.

— Да го отворя ли? — врътва той брадичка към шампанското.

— После. Първо говорете с главния готвач — изведнъж съм загубила всякакво търпение.

— Наоми, това е лудост — изсъсква срещу мен Ивон в мига, в който оставаме сами. — Ще питаш главния готвач дали си спомня Робърт да е идвал и да е поръчвал онова ястие за теб, нали?

Мълча си.

— И ако си спомня? Какво? Какво ще му кажеш? Ще го питаш какво точно е казал Робърт ли? Дали е изглеждал като мъж, който току-що се е влюбил? Не е здравословно да подхранваш манията си по този начин!

— Ивон — тихо казвам аз. — Помисли. Огледай се, погледни обстановката.

— Какво да й гледам?

— Яж си скъпата храна, изстива — напомням й аз. — Да ти прилича на място, в което ще пуснат някой да влети от улицата и да поръча нещо за вкъщи? Да виждаш някъде меню за вкъщи? Да ти прилича на ресторант, където ще оставят някой напълно непознат да излезе не само с храна, но и с табла и прибори, и скъпа платнена салфетка? И ей така да му се доверят, че ще ги върне, като свърши?

Ивон се замисля, дъвчейки парче агнешко.

— Не прилича. Но… защо му е на Робърт да те лъже?

— Не мисля, че ме е излъгал. Само е премълчал някои изключително важни факти.

Сервитьорът се връща.

— Да ви запозная с нашия главен готвач, Мартин Гилиган — казва той. Зад него стои нисък слаб мъж с несресана рижава коса.

— Как е храната ви? — пита Гилиган, май със северняшки акцент. В университета имах приятел, който беше от Хъл, говорът на главния готвач ми напомни за него.

— Фантастична е, благодаря. Удивително. — Ивон топло се усмихва. Нищо не споменава за убеждението си, че цените са прекалено високи обаче.

— Етиен ми каза, че сте питали от кога работя тук.

— Точно така.

— Аз съм като арматурно желязо — казва той с нотка на извинение в гласа, сякаш се бои, че ще го обвиним в липса на авантюризъм, задето се е задържал толкова дълго някъде. — Тук съм от откриването на ресторанта през 1997 г.

— Познавате ли Робърт Хауърт? — питам аз.

Той кима, изглежда приятно изненадан.

— Приятел ли ви е?

Няма да отговоря с „да“ на това, въпреки че сигурно би било от полза за по-доброто протичане на разговора.

— Как се запознахте?

Ивон върти глава ту наляво, ту надясно, все едно гледа тенис мач.

— Работеше тук — отговаря Гилиган.

— Кога? Колко време?

— О… я да видим, май беше през 2002-а, 2003-а, нещо такова. Беше преди няколко години. Помня, че тъкмо се беше оженил, като започна. Каза ми, че току-що се е върнал от медения си месец. И напусна… ами след около година. Стана шофьор на камион. Сподели, че предпочита пътищата пред горещите кухни. Все още поддържаме връзка, от време на време се виждаме да пием по едно в „Стар ин“. Макар че от известно време не съм го виждал там.

— Значи Робърт е работил в кухнята? Не е бил сервитьор.

— Не, беше готвач. Главният ми помощник.

Кимвам. Ето как си се докопал до твоята малка изненадка за мен. Познавали са те в „Бей трий“ — работил си тук и затова са ти имали доверие. Нормално е да ти разрешат да изнесеш и табла, и прибори, и салфетка, а Мартин Гилиган с удоволствие е приготвил „Магре дьо канар о поар“, след като си му казал, че е за изпаднала в беда жена.

Няма нужда от повече въпроси. Благодаря на Гилиган и той се връща в кухнята. И главният готвач, също като Етиен, нашия келнер, е твърде дискретен да попита защо му задавам всички тези въпроси.

Това обаче не се отнася до Ивон. Щом оставаме отново сами, настоява да й обясня. Много се изкушавам да й отговоря шеговито и уклончиво. Игрите са по-безопасни от действителността. Но не мога да причиня това на Ивон; тя е най-добрата ми приятелка и аз не съм Джулиет.

— Веднъж Робърт ми каза, че е по-добре човек да е шофьор на камион, отколкото шеф. Не го разбрах. Мислех, че има предвид началник, което не беше логично. Но той е имал предвид готвач — от френската дума шеф. Защото е бил такъв.