Софи Хана - Ранима близост

Ресторантът има вътрешна и външна врата (която е винаги заключена), за да не прониква студеният въздух от Хай Стрийт в топлата зала. За да влезеш, звъниш на външната врата, идва сервитьор да ти отвори, но винаги първо затваря вътрешната врата и след това отключва външната. По-голямата част от персонала са французи.

Била съм веднъж тук — с моите родители. Празнувахме шейсетия рожден ден на татко. Той си удари главата на влизане. Таваните на „Бей трий“ са опасни за високите посетители. Но на теб, Робърт, няма нужда да ти го казвам, нали? Ти познаваш мястото по-добре от мен.

Онази вечер, когато бях с родителите си, нашият келнер не беше французин, но майка ми упорито му говореше много бавно на английски с елементарни изречения и уж чуждестранен акцент: „Мозе ли сметка, мола?“ Тогава не й казах, че човекът вероятно бе роден и израсъл в Рондсли. Бяхме отишли да празнуваме, така че не беше позволено да се заяждам.

Ти не познаваш родителите ми. Те дори не знаят за теб. Аз си мислех, че предпазвам себе си от техния критицизъм и неодобрение, но се оказва, че съм предпазвала тях. Странна мисъл: животът на по-голямата част от хората по света — мама, татко, моите клиенти, купувачите, покрай които минавам по улицата — не е бил съсипан от теб. Те не те познават и никога няма да те познават.

Обратното също е вярно. Келнерът, който се грижи тази вечер за мен и Ивон — малко прекалява с вниманието си: върти се твърде близо до масата, позата му е скована и официална, сложил едната си ръка зад гърба, втурва се да пълни чашите ни с вино всеки път, щом отпием глътка — сигурно е имал периоди, когато животът му е бил разбит от някого, чисто име нищо не би означавало за мен.

Обитаваме един и същи свят като другите само в един много несъществен, много тесен смисъл.

— Как е твоето ястие? — пита Ивон.

Поръчах си само предястие — гъши пастет, и не съм го докоснала. Много добре го знае.

— Това някакъв подвеждащ въпрос ли е? — питам на свой ред. — Като: спряхте ли да биете жена си вече? Плешив ли е сегашният крал на Франция?

— Ако нямаш намерение да ядеш, какво, по дяволите, правим тук? Съзнаваш ли колко ще ни струва тази вечеря? В мига, в който влязохме, се почувствах така, сякаш банковата ми сметка се е превърнала в пясъчен часовник. Всичките ми с труд спестени пари, превърнати в пясък, който се изплъзва и тече.

— Аз ще платя — успокоявам я и махвам на келнера. Три крачки и е до масата. — Бихте ли ни донесли бутилка шампанско, моля? Най-доброто, което имате. — Той бързо се отдалечава. — Само и само да се отървем от него — казвам аз на Ивон.

Тя ме е зяпнала с широко отворена уста.

— Най-доброто? Ти луда ли си? Ще струва един милион.

— Не ме интересува колко ще струва.

— Не те разбирам! Преди половин час…

— Какво?

— Нищо. Забрави.

— Би ли предпочела да седя на канапето с празен поглед?

— Бих предпочела да ми кажеш какво става?

Аз се захилвам.

— Знаеш ли какво?

Ивон оставя приборите и се стяга да приеме неприятно разкритие.

— Аз дори не обичам шампанско. Гъделичка ме в носа и ме кара да се оригвам.

— Господи, Наоми!

Веднъж като приемеш, че никой никога няма да те разбере и преодолееш чувството за невероятна изолация, започва да ти става дори приятно. Ти си единственият експерт в своя малък свят и може да си правиш каквото поискаш. Сигурно и ти така се чувстваш, Робърт. Нали? Избрал си не когото трябва, когато си се захванал с мен. Защото аз мога да разбера как действа ума ти. Затова ли искаш да те оставя на мира сега?

Сервитьорът се връща с прашна бутилка, която ми представя, за да я огледам.

— Изглежда добре — заявявам аз. Той кимва одобрително и отново изчезва.

— Защо си я отнесе? — недоумява Ивон.

— Навярно ще я сложи в онези елегантни кофи с лед и ще вземе специални чаши за шампанско.

— Наоми, ще се побъркам тук.

— Виж, ако смяташ, че ще ти стане по-добре, утре може да отидем в някое евтино заведение и ти ще черпиш с мазни пилешки крилца, става ли? Щом не ти понася хайлайфът. — Изкикотвам се, защото имам чувството, че произнасям реплики, писани от някой друг. Джулиет, може би. Да, имитирам нейния нагъл, безгрижен начин на говорене.

— И какво става между теб и Бен? — питам Ивон, сещайки се изведнъж, че нейният живот, за разлика от моя, не е свършил.

— Нищо!

— Така ли? Съвсем нищо? Хайде де. — Бен Кочин не е чак толкова лош. Или ако е, поне е нормално лош. А това, предвид начина, по който се чувствам сега, си е доста добре — може би най-доброто, на което човек може да се надява.