Софи Хана - Ранима близост

Какво? Целият окръг ли? — за малко да попита Саймън. Снежния човек се плашеше от всичко, което бе свързано с „там на север“. Предпочиташе да говори с неясни или по-общи изрази.

— Не знам какво си спомняте от времето, когато бяхте трезви — продължи Прауст, — но в тяхната лаборатория сравняваха ДНК-профила на изнасилвана на Пру Келви с този на Робърт Хауърт. Сещате ли се?

— Да, сър — отвърна Саймън. Понякога, помисли си той, песимистите биват приятно изненадани. — И?

Прауст си взе още едно картофче от чинията на Селърс.

— Пълно съвпадение — заяви той с тежък глас. — Няма място за съмнения или интерпретации. Робърт Хауърт е изнасилил Пру Келви.

— Ще звъннеш ли на Стеф пак, ако тя не ти се обади? — попита Чарли.

Беше десет часът, а тя вече беше в леглото. Имаше нужда да си легне рано. С Греъм и бутилката червено вино, която той бе купил чак от Шотландия.

— И в Англия имаме вино — подразни го тя. — Дори в провинциален град като Спилинг.

Беше прекарала дълъг, тежък и объркващ ден в работата и бе приятно изненадана, като намери Греъм да я чака на прага. Много повече от приятно изненадана. Въодушевена. Беше бил толкова път, за да я види. На повечето мъже — Саймън например — никога не би им дошло такова нещо наум.

— От къде знаеш адреса ми? — попита го тя.

— Нали нае едно от моите бунгала, ако си спомняш — Греъм се усмихна нервно, сякаш разтревожен, че постъпката му, поклонението му, може да се приеме като нахалство.

— Ти сама ми го написа. Съжалявам. Малко е стряскащо да се появя така неканен, като някой преследвач, но, първо, винаги съм се възхищавал на усърдието на преследвачите и, второ… — Той наведе глава напред, скривайки очи зад завеса от коса. Нарочно го направи, заподозря Чарли. — … Аз… ъъ… ами исках да те видя и помислих…

Чарли не му позволи да продължи. Впи устни в неговите и го вмъкна вътре. И това беше преди часове.

Беше й уютно е Греъм в леглото. Харесваше й миризмата на тялото му; напомняше на насечени дърва, трева и въздух. Беше получил отлична диплома по класическа литература в Оксфорд, а миришеше на природа. Чарли си представи как отива с него на лунапарк, на представление на „Едип“, на пикник. Ставаше за всичко. Какво… кой би бил по-добър от него, запита се тя реторично и изобщо не остави в ума си място за отговор.

— Надявам се да не ме изоставите пак, госпожо — каза Греъм, докато лежаха сред разхвърляните си дрехи на пода в хола на Чарли. — Откакто избяга тогава през нощта, се чувствам малко като мъжка Мадам Бътерфлай. Господин Бътерфлай, да ви се представя. Беше доста страшничко, да си призная, да се появя тук неканен. Мислех, че ще си заета с работата си, а аз ще се чувствам като онези съпруги с очи на кошути от холивудските филми, чиито съпрузи зарязват всичко, за да спасят планетата от унищожение от астероид, метеорит или някой смъртоносен вирус.

— Гледала съм го този филм — захили се Чарли. — Във всичките му петстотин версии.

— Съпругата, ако си забелязала, винаги се играе от Сиси Спейсък. Как пък никога не може да разбере? — попита Греъм, нави кичур от косата на Чарли на пръста си и го загледа, сякаш това бе най-красивото нещо на света.

— Все се опитва да убеди героя да зареже метеорита, който заплашва човечеството, заради семейния пикник или мача на детето. Както става ясно, това се оказва недалновидно. Никакво разбиране на принципа за отлагане на удоволствието… за разлика от мен… — Греъм наведе глава да целуне гърдите на Чарли. — За какъв мач ставаше въпрос впрочем?

— Нямам представа — отвърна Чарли и затвори очи. — Бейзбол?

Греъм бъбреше щуротии, помисли си тя, Саймън — никога. Саймън казваше само неща, които според него бяха важни, иначе си мълчеше.

След като Греъм спомена, че го е зарязала заради работата си, Чарли започна да се чувства неудобно от необходимостта да му зададе въпросите, които се налагаше да постави. Не му беше казала, че е възнамерявала да му се обади само поради тази причина, а не за да му предложи да се срещнат. Какво й става? Защо не бе горяла от желание да го види пак? Той беше секси, смешен, умен. Добър в леглото, макар и малко да прекаляваше в желанието си да й угоди.

Когато накрая събра смелост да го попита, Греъм го прие съвсем нормално и веднага се обади на Стеф. Сега чакаха тя да звънне.

— Нали не й каза, че аз питам? Защото, ако си й казал, никога няма да звънне.

— Знаеш, че не съм. Нали беше тук, като й се обадих.

— Да, но… тя не знае ли, че си дошъл при мен?