Софи Хана - Ранима близост

И седмината бяха над средната възраст. Двама от мъжете имаха мустаци и бради. Мразя небръснати мъже. Единият беше с истинска рошава брада, като Дядо Коледа, само че кафява, а другият си беше оформил от онези тъпи брадички, дето приличат на кръгла оскубана вежда около устата.

Столовете не бяха в редици като в нормален театър. Бяха наредени около маса и докато мен ме насилваха на сцената, ония вечеряха. Мъжът им сервира ястията, преди да се заеме с мен: малки чинии с пармска шунка, зелена салата и пармезан. Знам, защото той им каза какво поднася.

Толкова е тежко. По едно време си помислих, че мъките ми са свършили, защото ми наредиха да сляза от сцената и аз реших, че мъжът е приключил с мен. Беше ми обещал, че ако му съдействам, няма да ме убие и аз му съдействах. Макар да беше чудовище, все пак му повярвах. Той не искаше да ме убива. Единственото, което искаше от мен, бе да му помогна да си направи «шоуто».

Но не беше свършило. Не мога да пиша за случилото се след това, но беше по-лошо от онова на сцената. Когато най-сетне приключи, изнасилвачът се опита да убеди мъжа с рунтавата брада — който се казваше Дес — да ме изнасили на свой ред. Дес се качи върху мен, но, слава богу, не можа да получи ерекция.

След като се повеселиха с мен колкото можаха, изнасилвачът отново сложи маската върху очите ми, закара ме обратно в Бристол и ме захвърли на паважа пред «Уан шоп Тали шоп». После хвърли на улицата и ключовете от моята кола и дамската ми чанта. Наоколо нямаше никой. Намерих си колата и макар да не бях добре, шофирах чак до дома. Стигнах вкъщи някъде към десет часа сутринта. Съседите ми бяха в градината си и ме гледаха, докато вървях от колата до входната врата на моята къща. Следобед жената позвъни у нас и ме попита дали може с нещо да ми помогне. Попита дали съм ходила в полицията. Аз й казах да си гледа работата и блъснах вратата под носа й. Бях убедена, че ще ме убият, ако кажа нещо. Изродът, който ме нападна, знаеше името и адреса ми и много други неща за мен.

Оттогава почти не съм излизала от дома. Не мога да погледна съседите си в очите — продавам къщата. Непрекъснато си фантазирам сложни начини за отмъщение, което е жалък опит да намеря покой, защото тези планове винаги ще си останат в сферата на фантазиите. Дори да събера смелост да ида в полицията, вероятно вече е твърде късно. Провалих всичко — изкъпах се още щом се прибрах.

Щеше да е по-добре, ако онова чудовище не знаеше името ми. Така имам чувството, че съм била избрана, а не знам защо. Дали съм направила нещо? Аз нямам вина за нападението, знам, и не се самообвинявам, но ми се иска да разбера защо е избрал точно мен. Чувствам се толкова самотна сега, толкова откъсната от останалата част от света. Иска ми се да се върна обратно сред хората.

Благодаря, че отделихте време да прочетете това писмо.“

„ОСИКСН (Оцелели след изнасилване, кръвосмешение и сексуално насилие)

МОЯТ СЛУЧАЙ

Разказ №12 (пуснат на 16 февруари 2001 г.)

Не мога да повярвам, че сме толкова много, аз бях изнасилена миналата година в индийския ресторант, където работех, за първи път го споделям, онази вечер останах до късно, щото двамата мъже не бяха свършили с тяхното къри и бирите си, казах на шефа, че аз ще заключа, това беше най-голямата грешка в живота ми. И двамата бяха пияни, пияни като свине, не искаха да си платят сметката, единият ме събори на масата и каза на приятеля си да ме загрее, защото той бил главната атракция. Нарече ме звездата на шоуто и искаше да е последен. Двамата се редуваха, първият обаче не можа да се възбуди и оня, дето каза, че е главната атракция, му каза да използва бирена бутилка и оня го послуша, после оня, дето се нарече главната атракция, ме обърна по корем на масата и проникна в мен по този начин, ужасно болеше, оня, дето не можа да се възбуди, имаше фотоапарат и снимаше действията на другия, накараха ме да им кажа как се казвам и къде живея, къде живее семейството ми. Казаха, че ще изпратят снимките на семейството ми, ако отида в полицията, още не съм ходила в полицията, но някой ден ще отида, защото не мога да живея с мисълта, че онези свине няма да си платят за стореното и няма да им позволя да съсипят живота ми, искам да разкажа на всички, които са изживели същото — продължавайте да се борите.

Таня, Кардиф“

Електронен адрес недостъпен

6 април 2006

Саймън не харесваше начина, по който го гледаше Джулиет Хауърт. Все едно го чакаше да направи нещо и колкото по-дълго време минаваше, без да го направи, толкова по-забавно й ставаше. Колин Селърс задаваше въпросите, но тя не се интересуваше от него. Отправяше всичките си отговори и вметнати изрази — а те бяха много — към Саймън, а той не можеше да разбере защо. Дали защото с него бе говорила най-напред?