Ричард Марчинко: Свирепия 4 (Специална група „Блу“)

Логиката и тактиката са достатъчно прости: ключът към успеха при спасяване на заложници е изненадата. Изненадата. Запомнете думата — отново ще срещнете тази материя. Влизащият екип трябва да бъде напълно динамичен, т.е. трябва да нахлуе в самолета за по-малко от шест секунди, защото вероятно иначе ще загуби някои от заложниците. Ако не успеят да нанесат удара в един и същ миг или ако се бавят прекалено много, или ако мистър Мърфи, известен със своя закон на Мърфи, е дошъл с тях, ще загинат невинни хора. Това е.

Е, и кое му е трудното, питате? Иди и превземи шибания самолет.

Да, приятели, така е. Вземете сегашната ни ситуация ( моооля ви , вземете я. Давам ви я, само кажете). Ние бяхме десет мъже на мокрия асфалт. Самолетите 727–100 имат девет възможни входни точки. Вие направете сметката.

В идеалния случай са необходими седемнадесет стрелци, за да бъде атакуван самолет 727. (Ако той е ширококорпусен модел, като 767, „Еърбъс“ A340 или голям стар 747, може да ви трябват до две дузини хора в групата за първоначално навлизане, както и още две дузини за втората вълна за контролиране на пътниците, отделяне на лошите от добрите, както и проумяване на ситуацията.)

Да си призная, тази вечер имаше допълнителни стрелци. Базираната в Куонтико Национална група за спасяване на заложници на ФБР беше напрегната до краен предел, защото овладяваше затворнически бунт, бушуващ с пълна сила в Левънфорд, както и един бял расист с шестима заложници, барикадирани зад ограда от бодлива тел в Орегон, а също и един разстроен приходящ служител, който с помощта на ръчна граната беше отвлякъл една таратайка някъде в Калифорния. Но въпреки всичко ФБР беше успяло да събере един дванадесетчленен екип за специални действия от Маями. Екипът беше пристигнал три часа след мен и определил свой собствен периметър. Но не направиха нищо повече.

Защо ли? Поради един малък проблем: преди три седмици службата на главния прокурор издаде една директива на Министерството на правосъдието. В нея се казваше, че считано от днес и от този момент, всички местни служби на ФБР и присъединените към тях групи „ще полагат всички възможни усилия да отчитат културните, етническите, социологическите и родовите различия, характерни за местонахождението на службата“.

Ама вие мислите, че това си го измисляме, а? Е, познайте нещо — тези тъпотии са истински. Виждал съм копие от проклетата директива, защото ми беше изпратена анонимно по факса от един човек в „Хард глок кафе“ — на жаргона на стрелците това означава щаба на ФБР в Куонтико, — който искаше да си изплюя кафето през носа.

Както и да е, дванадесетчленният екип за специални действия включваше седем жени (една от които имаше по-големи мускули от тези на Гадния, а той вдига сто и осемдесет килограма), шестима латиноамериканци, трима афроамериканци, двама очевидни представители на това, което на бюроговор се нарича еднополова връзка, един азиатец, един туземен американец, както и един самотен бял мъж от по-изискана класа. Наистина — разнородна група. Единственият проблем беше, че никога не са се обучавали заедно. Вероятно са били прекалено заети да посещават курсове по РВНР, или равни възможности за назначаване на работа, за да си губят времето с дреболии като обучение по стрелба, мародерство и функциониране като група. Е, аз също имам своя версия на РВНР — отнасям се с всички еднакво — като с лайна.

Но стига съм говорил за себе си. Нека ви разкажа за тях. Водеше ги специален агент-командир от полевата служба на ФБР в Маями — една червенокоса, двуметрова, черноока чистокръвна латиноамериканска кучка, по-точно кубинка, на име Есмералда Лопес Рейес. Незабавно я нарекох Мучача 6 6 La Muchacha — мъжкараната (исп.). — Б.пр. . Не беше за вярване — тя пристигна тук, сякаш излязла направо от официална вечеря, облечена в рокля, която вероятно струваше повече от месечната заплата на един старшина, също толкова скъпи обувки, както и чантичка от „Шанел“. Нямах абсолютно никаква идея къде слагаше полагащия й се пистолет от ФБР. Всъщност предполагах за едно място, и: (1) вероятно се е чувствала доста некомфортно, и: (2) интересно би било да се види как го вади бързо.

Отношението й, ако мога да го нарека така, беше вбесяващо. Очевидно не знаеше, че аз и групата ми ще дойдем, и когато пристигна и ни видя готови, се отнесе към нас като към campesinos7 7 Селяни (исп.). — Б.пр. .

За да станат нещата по-интересни, около час след нашето идване пристигнаха петима полицаи от участъка в Маратон Кий. Водеше ги един шкембест, мустакат, кривозъб, тесногръд, лаещ заповеди сержант на име Боб. Носеха еднакви колосани камуфлажни дрехи, чисто нови, скърцащи обувки марка „Кокран“ с цинтове направо от каталога и чисто нови автоматични оръжия, достатъчни за шестмесечна партизанска война. Пътуваха в голям бял фургон „Форд“ с блестящ надпис „Специална полицейска група от Маратон Кий“ отстрани с тридесетсантиметрови букви. Сержант Боб натисна сирената два пъти, слезе от колата (като остави лампата да святка), засука мустак, раздвижи челюсти, изхрачи се в една стиропорна чашка и се нае доброволно да ни поведе към победата.