Ричард Марчинко - Свирепия 4 (Специална група „Блу“)

Вижте, преди няколко месеца в тази конкретна държавна администрация някои от по-надутите божества в Белия дом и Пентагона, заемащи неизборни длъжности, се бяха заели да реквизират военни самолети. Защо ли? За да отскачат до игрища за голф, на кратки разходки с цел държане на речи в не особено приятни места, като Флорида, Европа и Хавайските острови, безполезни пътувания до Барбадос на лов за мацки и други разнообразни неофициални пътешествия. Най-напред ползващият се с лоша слава журналист и помияр Самюъл Андрю Доналдсън от „Ей Би Си нюс“ изпя всичко в своето предаване „На живо в най-гледаното време“ със сардоничния си материал, наречен „Четиризвездните авиолинии“. Само за двадесет и четири часа националните вестници, сензационните телевизионни предавания и седмичните новинарски списания го последваха и си направиха групов секс с тази тема, като я отразяваха с подигравателни, унизителни, хапливи и свръхкритични думи. От своя страна Белият дом реагира така, както най-добре умее — изсили се прекалено.

По тази причина отвисоко беше спуснат като подводна мина един многосричен указ, който профуча през Западното крило, мина през старата сграда на изпълнителната служба и накрая избухна посред Пентагона с такова унищожително въздействие върху самочувствието, каквото не беше виждано от времето на Джими Картър насам.

Когато накрая същността на указа беше смляна до едносрични и двусрични изразни средства, които мога да разбирам, всичко се изясни. Позволете да ви предам гореупоменатата същност в превод: „Край на шибаното возене във ВОСАМ (това е ВОенни САМолети на пентагоноговор), освен ако шибаната заповед за шибаното возене не носи шибания подпис на самия шибан върховен главнокомандващ и предводител на шибания свободен свят.“

Това ново и неотменимо нареждане остави секретарите на различните служби, техните заместници, заместниците на техните заместници, военните им помощници, както и други отбрани бюрократи, а да не говорим за дузините пагононосци с по две, три и четири звезди, в неласкавите ръце на пътническите авиолинии. Няма вече хеликоптери, бръмчащи на празен ход на площадката пред Пентагона преди седемминутния полет до военновъздушната база „Андрюс“, за да кацнат на сто метра от някой самолет „Джетстар“ на Военновъздухарските сили или „C-9“ на Военноморските сили, за бърз, ефектен полет директно до целта на гореупоменатото божествено създание. Не. Този вид ефективност вече я няма.

Днес всички — от командващия военноморските операции до шефа на военното разузнаване — спират шофьори на разкапани таксита пред входа на Пентагона, които бъкел не разбират от английски, или пък се спускат в претъпканото метро на Вашингтон, за да изминат трите спирки до Националното летище заедно с просяците и уличните певци. Това пътуване е последвано от безкрайно чакане и основателен страх от прекратяване на полета.

Е, аз не вярвам особено силно в допълнителните удобства, особено когато става дума за политиците. Но ако питате мен, то шефовете, и най-вече тези, които са назначени на длъжност министър на Военноморските сили, би трябвало да имат известни привилегии от време на време. Особено ако става дума за сигурността — а полетите до и от Колумбия, където цар е Коката, се вписват в тази категория.

Но никой никога не иска мнението ми. Дори не бях виждал лицето на проклетата шефка на Военноморските сили, докато не ми дадоха изпратена по факса снимка преди пет или шест часа, а аз не мога да разпознавам божества като нея дори и да се блъсна в тях. Единственият път, когато телефонът ми звъни и когато вратата на клетката ми се отваря, е при подобни ефектни осирания и при нужда някой бързо-бързо оправ-оправ всичко и всички.

И затова сега бях облечен в работните си дрехи за тържество, направени от черна материя и sans 4 4 Без (фр.). — Б.пр. перли. Носех винаги популярното съчетание от черна шапка от „Номекс“ за главата и лицето, устойчиви на раздиране бойни дрехи, както и противокуршумна жилетка, а да не говорим за винаги модните високи и в момента подгизнали черни маратонки „Рийбок“ за аеробика. Това е и причината да бъда в обичайното си състояние — измръзнал, мокър, зле и удрящ се в различни изпъкналости по грубия асфалт.

Спрях, за да се ослушам. Нищо. Възобнових пълзенето. До момента мисията протичаше отлично. Разбира се, още не беше изминала дори минута, откакто излязохме от соленото езеро.