Ричард Марчинко: Свирепия 4 (Специална група „Блу“)

Бия, мия. Не знам за вас, приятели, но на мен ми беше писнало от цялата тази уклончивост, разговори със заобикалки и политически инсинуации.

Знаех защо съм тук и знаех какво трябваше да се направи. Бях тук, за да отмъстя в старозаветен стил за смъртта на един от моите хора. Бях тук, защото имаше един луд на свобода — и той трябваше да бъде спрян.

Погледнах генерал-майор С. Дж. Харингтън и разбрах какъв е: в най-добрия случай политически нагаждач, а в най-лошия — предател. О, тук се намирах, защото Свещеника и онези, които го управляваха — в момента се досещах за Гъни Барет и президента, но може би имаше и други, — беше отвързал каишката ми неотдавна, за да върша това, на което съм най-способен: да ловя хора. Да, казали ми бяха, че искат да спре оръжейният кръвоизлив. Е, бях им го намерил — и го бях спрял.

Но сега разбирах, че тези политици и воини документалисти имаха втора, скрита цел: искаха Строхаус да бъде изместен. Но още по-важно, искаха го политически неутрализиран. Шифрованата бележка от Гъни Барет до Свещеника също беше уклончива. И едва сега разбрах напълно нейното значение.

„Прочети приложените страници“ — пишеше в нея. А какво ми беше показал Свещеника? Беше ми показал една страница . Факсът от ФБР за отвлеченото оръжие. Не втората, не третата или четвъртата, или колкото бяха страниците — онези, в които пишеше за отстраняването на Л. К. Строхаус от политическата арена без никакви издайнически пръстови отпечатъци.

Е, избрали бяха когото трябва — и когото не трябва — в мое лице. Аз не съм политически звяр. Аз съм месоядно животно. Аз съм воин. И неотдавна бях загубил един от най-добрите воини, съществували някога. Чери Ендърс беше мъртъв, защото политически нагаждачи като Свещеника и Л. К. Строхаус играеха на шах с истински хора вместо пешки.

Така става твърде често, приятели. Всеки път, когато на някой шибан политик във Вашингтон му влезе някоя откачена идея в задника, то някое тюленче, морски пехотинец новобранец или сержант от армията умира в някое забравено от Бога място като Бейрут или Могадишу. Политиците изпратиха бойци в Ливан като омиротворители — но вързаха ръцете им с идиотски, политически правилни правила за влизане в бой, които доведоха до избиването на нашите мъже. В Сомалия дипломатите не позволяваха на стрелците и плячкаджиите да си вършат работата — и познайте кой загина. Обикновено използват вместо пешки смели млади мъже. Използват ги с безотговорна небрежност. Аз вече бях загубил един мъж в тяхната игра — а това беше твърде много.

Разбрах какво ставаше: Л. К. беше усетил, че го преследват, затова беше направил една сделка във Вашингтон. Може би е обещал, че няма да се кандидатира за президент. Може би е казал на Свещеника, че ще предаде своите списъци с терористи на ФБР. Честно казано, не ми пукаше, защото според мен нещата бяха излезли извън рамките на политиката.

Свещеника ме изгледа самодоволно. Мислеше си, че е победил. Мислеше, че играта е свършила. Може би — за него.

Но ловният ми сезон съвсем не беше към края си. Минах покрай Свещеника до бюрото и погледнах надолу към Л. К.

— Ти си едно лайно — казах. — Предател. Заслужаваш да умреш.

Свещеника се опита да застане между нас. Отхвърлих го с удар. Л. К. блъсна стола си назад, извъртя се и се обърна към големия компютърен екран с маршируващи отляво надясно войничета играчки, който се намираше върху големия бюфет от френски орех.

— Предател? Ще видим кой е предател. Виж — виж какво мога да направя. Разбери колко много хора там, отвън, споделят моите идеи. Ще видиш каква армия мога да свикам.

— Хей, Л. К. — обади се Свещеника, истински развълнуван, — това не е част от никое споразумение.

— Не ми пука за това, Стоунуол. Той трябва да види какво мога — какво можех да направя.

Строхаус плъзна ръка върху мишката. Войничетата изчезнаха мигновено, заменени от екрана на „Windows“. Погледна към мен — откачената усмивка още стоеше на лицето му.

Избра с двойно щракане иконата за „Интернет“.

Видях ужасѐн как екранът се изпълни с едно златисто изображение на тюленски орден „Будвайзер“, последван от ръка, показваща среден пръст и надпис „Да ти го начукам, Строхаус“.

Последва тъмнина.

Милиардерът щракна мишката два пъти, три пъти, четири пъти. Не стана нищо. Удари мишката в бюрото и опита отново. Нищо. Удари компютъра с кокалестия си юмрук, но без резултат. Опита главния прекъсвач, за да рестартира компютъра. Шибаният компютър не тръгваше.