Джонатан Келерман - Кървава разходка

Той потърка очите си.

— Кога се преместихте в Сан Диего? — попита Майлоу.

— Веднага след развода. Откри се възможност да работя там, а Лос Анджелис ми беше омръзнал и нямах търпение да се махна.

— Смогът ли ви дойде премного? — подхвърли Майлоу.

— Смогът, задръстванията, престъпленията. Исках да живея някъде по крайбрежието, да си наема малка къщичка край Дел Мар. През първата година Клеър и аз си разменихме картички за Коледа, после престанахме да поддържаме връзка.

— Известно ли ви е Клеър да е имала врагове? — продължи да разпитва детективът.

— Не. Никога не съм я виждал да обиди някого — може би на някой луд в Окръжната му е хрумнало да я проследи или нещо такова. Още помня онези пияници с похотливи усмивки, вмирисани на повръщано, които се напикаваха в гащите. Не успях да разбера как Клеър можеше да работи с тях. Но за нея те бяха като работен материал — даваше им тестове, правеше изследвания. Нищо не можеше да я отврати. Не съм специалист, но аз бих съсредоточил вниманието си върху Окръжната.

Той сгъна носната си кърпичка и ние с Майлоу използвахме паузата, за да разменим погледи. Старджил не знаеше за преместването й в „Старкуедър“. Или искаше да мислим, че не знае.

Майлоу поклати глава: сега не се захващай с това.

После попита:

— Колко дължите за къщата, мистър Старджил?

Бърза смяна на насоката. Това изкарва хората от равновесие. Старджил буквално отстъпи назад.

— Около петдесет хиляди. Досега плащанията бяха предимно по главницата. Мислех да я изплатя наведнъж.

— Защо?

— Защото вече няма намаление на данъците.

— Кой става неин собственик след смъртта на доктор Арджънт?

Старджил внимателно го изгледа. После закопча сакото си.

— Не знам.

— Значи не сте имали споразумение помежду си — в случай че тя умре, къщата да се върне на вас?

— Съвсем не.

— Досега не сме открили никакво завещание… А вие имате ли завещание, сър?

— Да. Каква връзка има това, детектив Стърджис?

— Просто искам да разбера всички подробности.

Ноздрите на Старджил се разшириха.

— Понеже аз съм бившият й съпруг, значи съм заподозрян? О, хайде де! — Изсмя се. — И какъв е мотивът? — Отново се изсмя, пъхна ръце в джобовете и се поклати на токовете на обувките — жест от съдебната зала. — Дори и да получа къщата, ще има да плащам още триста хиляди плюс всичко останало. Едно от нещата, които направих, когато се преместих в Сан Диего, беше да инвестирам в имот край брега. Сега съм вложил там шест-седем милиона, тъй че убийството на Клеър за някакви триста и петдесет хиляди, освен данъците, би било нелепо. — Той отиде до празния кухненски шкаф и потърка политурата. — Клеър и аз никога не сме били врагове. Никога не бих могъл да си пожелая по-добра бивша съпруга, така че защо, по дяволите, да я убивам?

— Сър — каза Майлоу, — аз би трябвало да задам тези въпроси.

— Разбира се. Чудесно. Питайте! От приказките за Клеър вече ми става лошо. Почувствах истинска нужда да направя нещо — да бъда полезен. Точно затова пристигнах тук, за да ви донеса всички документи. Бих могъл да предположа, че ме подозирате, но все пак… — Той сви рамене и обърна гръб към нас. — Единственото, което мога да ви кажа, е, че се радвам, че това е ваша, а не моя професия. Нещо друго, за да ме проверите?

Аз се намесих:

— Какво можене да ни кажете за семейството на Клеър, за нейния социален живот?

— Нищо.

— Нищо за семейството й?

— Никога не съм се срещал с родителите й. Всичко, което знам, е, че е родена в Питсбърг, завършила е Питсбъргския университет, после е заминала за Кейз Уестърн за докторската си дисертация. Тя не обичаше да се разпростира върху миналото си.

— Не обичаше или избягваше? — попитах аз.

— И двете.

— И никога не ви е говорила за семейството си?

Старджил се завъртя и ме погледна.

— Точно така. Тя беше като затворена книга. Твърдеше, че няма братя и сестри. Родителите й имали някакъв магазин. Освен това, не знам нищичко друго . — После поклати глава. — Аз много й разказвах за семейството си и тя слушаше. Или поне се правеше, че слуша. Но и тя никога не се срещна с моите родители. По мой избор.

— И защо така? — попитах аз.

— Защото не обичам семейството си. Майка ми беше… истинска кротка пияница, но по времето, когато срещнах Клеър, вече бе починала. Баща ми беше жесток пиян кучи син, който не исках да ми се мярка пред очите, камо ли да му представям жена си. Същото е и е брат ми. — Той горчиво се усмихна. — Разбрахте ли сега? Аз съм едно от онези деца на алкохолици и тъй нататък, и тъй нататък. Никога не съм имал проблеми с пиенето, но се самонаблюдавах, минах целия терапевтичен курс, след като майка ми се самоуби. Когато видях Клеър с нейната джинджифилова бира, се запитах дали не се е забърквала с алкохол, навярно имахме нещо общо. В края на краищата й разказах всичко за колоритното си семейство. — Усмивката разкри зъбите му. — Излезе, че тя просто обича джинджифилова бира.