Джак Брул - 700 метра под земята

— Каква работа всъщност те води тук? — попита Сънливко. Беше афроамериканец като Букър и говореше с южняшки акцент. — Какво по-точно ще правиш? Бук каза, че си геолог.

Мърсър кимна.

— Преди няколко дни един мой приятел беше убит заради минерален образец, който е намерен в района, където отиваме. Нямам представа отпреди колко време е този образец и какъв е. Не зная дори дали е останало още от него, така че предполагам, че това ще е мисия за попълване на бели петна.

— Ако не греша в спомените си — подхвърли Сърдитко и изплю кафеникава от тютюн слюнка в кутия от сода, — Виетнамската война е започнала тъкмо с такива мисии за попълване на бели петна.

— Не се тревожете — обади се Бук. — Доколкото поне аз знам, Мърсър никога не е започвал войни. Нали?

Преди Мърсър да успее да отговори земята под краката им се разтърси и част от чашите на бара изпопадаха на прашния под. Мъжете се огледаха, но не изглеждаха изплашени.

— Какво беше това? — попита Мърсър.

— Експлозия — отвърна Кихавко. Беше строен мъж с черна коса и брада, заради които лесно можеше да мине за местен. — Прозвуча като да е на две мили от нас и доста голяма. По-вероятно камион-бомба, отколкото жилетка с експлозив.

След няколко секунди звукът на сирените проникна през плътните стени на склада.

— Талибаните предупреждават правителството, че скоро ще дойдат — обясни Кихавко. — А вземат ли властта, опозицията ще приеме на въоръжение тяхната тактика. Никой не може да управлява тази страна, защото са свикнали да воюват, откакто се помнят. Идеята за съществуване на единна афганистанска нация е мит, като тези за Шангри Ла и Атлантида.

От съседната стая се появи момче на около дванайсет години, облечено с местни дрехи. Тикаше количка, която изглеждаше сякаш е била отмъкната от някой хотел. Върху нея имаше сребърни чинии за храна, порцеланови купички и прибори.

— А, чудесно — възкликна Бук. — Дойде време и за вечерята. Мърсър, това е Фазрам, синът на Хамид. Фазрам е нашият ординарец, когато не е на училище, а майка му е готвачката ни. Най-добрата в Кабул, нали, Фазрам?

— И аз, господин Бук — каза момчето; това очевидно бе нещо като шега между тях.

— Да, и ти.

— И тя също. — Момчето се ухили и закотви количката до бара.

Докато се хранеха, разговорът секна. Мъжете се подредиха като в закусвалня, пълнеха чинии с ориз и козя пастърма, после хвърляха храната в устите си като локомотивни машинисти, мятащи лопати въглища в зейналата пещ. Когато привършиха, се оттеглиха по стаите си, по-скоро сепарета от дървени плоскости с паянтови врати, създаващи известно чувство за уединение.

— Ще успееш ли да се наспиш до утре? — попита Букър, когато останалите си тръгнаха.

— Да се надяваме, след този дълъг полет. Съжалявам обаче нещастника, който ще седи до мен на обратния път — освен ако не е глух или не е свикнал с хъркане.

— Чудесно. Ще те събудя в пет-нула-нула за закуска и стягане на багажа. Тръгваме за вертолета в шест и да се надяваме, че в шест и трийсет ще сме във въздуха. — Той се пресегна назад и взе лъскав черен пистолет. Извади пълнителя, щракна затвора, за да го провери, и пак го върна обратно. След това го подаде на Мърсър, с дръжката напред.

— Никога не позволяваме на клиенти да носят оръжие, защото почти всички са доброволци в благотворителни организации или строителни компании и не могат да различат „Берета“ от миксер. — Облегна се на фотьойла. — Но ти, от друга страна… само гледай да не гърмиш по хората ми.

Тръгнаха още преди слънцето да е изгряло. Качиха се на голям мощен пикап, който подскачаше като кораб на завоите и подсказваше на Мърсър, че е тежко натоварен, вероятно с оръжия. Хамид бе на кормилото, а Бук по обичая си седеше до него. Мърсър, другите трима наемници и снаряжението бяха натъпкани отзад.

— Щяхме да те вземем с това чудовище от летището — обясни Букър, — но друга група го използва, за да откара неколцина ентусиасти от Силициевата долина, дошли да убеждават хора, които току-що са излезли от пещерите, че вече им трябва уайфай 4G.

— И как се справят? — попита Мърсър, зареял поглед в полумрака зад прозореца.

— Още са живи — отвърна Бук. — А ние сме тук тъкмо за това.

Приличаше на фукане, но Сайкс говореше искрено. Единственото, което го интересуваше, бе успешното завършване на мисията.

Навън освен тъмно бе и студено — два факта, които потискаха настроението и подкопаваха желанието, и докато се носеха по пустите улици, Мърсър усещаше, че увереността го напуска. В купето миришеше на смазка от оръжията и на подправки от дрехите им, но имаше и първичен мирис от феромоните на хора, прекарали напрегнати и опасни дни навън, както е било някога с ловците в дива Африка. Това беше белег за онази невидима сила, която им даваше кураж пред лицето на врага, въоръжени със зъби, нокти, бързина и умение да се прокрадват безшумно към плячка, която е по-едра от тях и по-добре екипирана, за да се защитава. Плячка, която въобще не е плячка, ала въпреки това онези прачовеци, с техните пръти и още зачатъчен език, не само бяха успели да оцелеят в тревистите равнини, но и с времето се бяха разселили по всички кътчета на планетата.