Джак Брул - 700 метра под земята

Беше краят на първия ден от научната конференция и Джейсън Рътланд бе изтощен — а все още трябваше да се преоблече за вечеря, която би предпочел да избегне. Прибра се в стаята, хвърли куфарчето на леглото и сложи сакото на облегалката на стола. Стаята бе като десетки подобни, в които бе преспивал в различни градове, посещавайки десетки подобни симпозиуми. Когато преди цяла вечност се сдоби с научна степен, той харесваше тези занимания — пътуването, новите места, — но след дванайсетгодишна кариера вече му се струваха досадни и изнурителни и което беше още по-лошо — безсмислени.

Включи дистанционното и стаята се изпълни с музика, а на екрана започнаха да се редят съобщения за развлеченията, които хотелът предлагаше този ден. Наложи се да превключи осем рекламни канала, докато най-сетне се добере до телевизионна програма. Бяха местните новини и отново се говореше за глобалното затопляне. Той намали звука и реши да затвори очи за петнайсет минути.

Беше се излегнал в леглото, загледан в кремавия таван на стаята. Не спираше да мисли за странния кристал, който му бе донесъл Мърсър, и за невероятните му електропроводими свойства. Чудеше се дали Мърсър е постигнал успех въз основа на изчисленията, които бе направил.

Внезапно му хрумна една идея, която го накара да изхвърчи от леглото, сякаш го бяха ударили с дефибрилатор. Може би беше заради споменаването на глобалното затопляне в местните новини, или тъй като бе успял да свърже с линия безкраен брой точки, но бе споходен от зловеща мисъл. Сграбчи таблета и започна да прелиства бележките си върху кристалната мостра.

Работи близо час, като игнорираше бръмченето на клетъчния телефон, тоест обажданията от хората, с които трябваше да вечеря. През втория час от работата идеята, която в началото му се бе сторила налудничава, започна да се оформя в напълно възможен сценарий. Дали някой не се намесваше преднамерено в крехкото равновесие на околната среда? Защо такъв човек би се заел с геоинженерство от подобни мащаби бе отвъд способностите му да го обясни, но това бе рискована игра с непредвидени последствия. Ако се окажеше прав и не се намереше начин да спрат този човек, съвсем скоро температурата наистина може да се покачи с няколко градуса и това да промени до неузнаваемост климата.

Рътланд посегна към телефона и набра трескаво номера на Мърсър.

— Ало? — чу познатия глас на стария си приятел.

— Хари, ти ли си?

— Аха. Кой се обажда?

— Джейсън Рътланд. Запознахме се…

— В „Пимлико“ — довърши Хари. — Ти си онзи млад мъжкар, дето излиза с бъдещата ми жена, синоптичката.

Хари, изглежда, бе пийнал, ала не и пиян.

— Да, Хари, аз съм. Тя ми каза, че ако някога ѝ омръзна, ти ще си следващият. Слушай, трябва веднага да се свържа с Мърсър. Още ли е извън обхват?

Хари внезапно заговори така, сякаш се пробужда от сън.

— Букър има сателитен телефон. Дай ми минутка да взема номера.

И след малко той изрецитира дълга поредица числа. Джейсън му благодари, прекъсна връзката и незабавно набра новия номер.

Получи компютърно генериран глас, който го подкани да остави съобщение.

— Господин Сайкс, обажда се Джейсън Рътланд. От жизненоважно значение е Мърсър да ме потърси. Мисля, че знам какво възнамеряват да правят с кристалите, ако попаднат в ръцете им. Може да доведе до катастрофални последици… говоря за истинска световна катастрофа. Ще се опитам да потърся помощ, но трябва да ги спрем. Моля кажете на Мърсър да ми се обади веднага. — Даде номера на телефона си и изключи.

Кой знае защо, си спомни една реплика от научнофантастичен филм, където се казваше, че в битката с разумна компютърна система човечеството е било принудено да изпепели небето.

Призля му при мисълта, че някой си играе с технологии, за да предизвика точно това.

Мърсър бе изчислил движението си до секунда. Хидропланът се приближаваше бавно и ниско, прицелен в него като огромно жужащо насекомо, за да може да осигури на стрелеца идеалния ъгъл за огън. Той следеше приближаването му през рамо, поставил ръка върху дръжката на двигателя; даваше си сметка, че има само един шанс да успее и милиони да се провали.

Самолетът започна да завива. Беше толкова близо, че Мърсър виждаше тънките струйки дим, излизащи от двигателите. Стрелецът несъмнено бе заел позиция на вратата, макар че Мърсър все още не можеше да го види. Пилотът наклони хидроплана и изведнъж Мърсър се озова пред отворената врата. Виждаше мъжа на вратата, с опрян на рамото автомат, заел класическа поза за стрелба. Дори при бледото осветление от вътрешността на хидроплана и въпреки постоянното подскачане на лодката и движещия се самолет Мърсър го позна — макар и преди това да беше сигурен кой е.