Джак Брул - 700 метра под земята

След двайсет минути двигателите отново притихнаха и след това угаснаха напълно. Чу се дрънчене, последвано от плясък. Рори се появи над тях, нахлупил на главата си широкопола шапка.

— Пристигнахме и имате късмет. Дълбочината е само двайсет и пет метра. Достатъчно плитко, за да спусна котва.

— Великолепно — каза Мърсър. — Първо ще се спуснем да огледаме дъното. Ако имаме късмет, може да си ни доставил точно на място. Ако не, ще използваме сонара, който нае по наша молба.

— Искате да го дърпам с яхтата ли?

— Не е необходимо. Достатъчно малък е, за да използваме надуваемата лодка.

— Вашите желания са закон за мене, момчета. Ще следя прогреса ви от борда. Имам резервна бутилка. Ако някой от вас закъса, мога да му помогна.

Това не беше част от уговорката им и Мърсър подозираше, че Рейс го е пипнала търсаческата треска — една от най-заразните болести, която кара дори най-здравомислещия човек да игнорира опасностите и да заложи живота си на карта заради невъзможна мечта.

Докато Мърсър си нагласяваше екипировката, Бук проверяваше методично всеки елемент — колана с тежести, бутилките и вентилите, компенсатора. Прегледа дори плавниците и уплътненията на маските.

— Ние сме партньори — обясни той. — Което означава, че закъсаш ли ти, и аз може да пострадам. Същото важи и за екипировката. Имаш ли дефекти в нея, значи и аз ги имам. Проверих я, за да не се удавя, докато се опитвам да те спася.

Мърсър осъзна, че този път Бук говори сериозно. Опитваше се да му внуши, че животът им може да е заложен на карта.

— Разбрах те.

След като приключиха с проверките, скочиха от платформата и се гмурнаха в тюркоазено сините води край вулканичния тихоокеански остров. Веднага щом мехурчетата се разсеяха Мърсър установи, че видимостта им е почти неограничена. Дъното бе като озарена от слънцето морава, насред която тъмнееше единствено сянката на яхтата. Водата бе кристалночиста и топла като във вана.

Дъното бе предимно пясъчно, само на отделни места стърчаха черни и сиви скали, щръкнали от земята още по време на раждането на острова. Букър се гмурна надолу, спря да си нагласи дълбокомера и погледна назад, за да се увери, че Мърсър е изравнил налягането в ушите си. Когато стигнаха пясъчното дъно, провери дълбочината и въведе цифрата на миниатюрния си ръчен компютър. Веднага получи времето за спускане, вдигна палец към Мърсър и описа кръг с палец и показалец.

Мърсър върна жеста.

Сайкс имаше компас и определяше посоката и темпото. Мърсър, който бе привикнал да вдишва и издишва през шнорхел, трябваше да го прави с честотата, с която го правеше и Букър. Така щеше да избегне често повтаряната грешка на новаците да поемат твърде много въздух.

Скоро започнаха да привличат вниманието на местните обитатели. Мърсър не знаеше имената на рибите, ала не спираше да се диви на фантастичното разнообразие от цветове и очертания, родени от всякакви ниши на еволюционния процес. По дъното също имаше безброй признаци на живот, по пясъка се виждаха дири от крачета на ракообразни и морски звезди, ала около рифовете животът показваше най-голямо изобилие. Водорасли размахваха лениво израстъците си. От пясъка се подаваха корали с безброй оттенъци, наоколо кръжаха рибни пасажи, които се стрелкаха изплашено, ако се приближи хищник. Оцъклени очи и скрити от сенки тела надничаха от дълбоките пукнатини. По някое време Мърсър забеляза и озъбената паст на една мурена.

Обикаляха близо половин час, но нямаше следи от потънал самолет. Букър разрови пясъка на десетина места, отдалечавайки се бавно на изток, така че когато поемат назад към лодката да прекосят неизследвана територия.

Скоро стигнаха коралов риф, отвъд който склонът се спускаше към тясна долина. Оттатъшният край на долината бе само на стотина крачки, но дъното се спускаше поне на десетина метра под сегашната им дълбочина. Долу беше тъмно и зловещо.

Двамата се спогледаха. Сякаш бяха почувствали едновременно едно и също.

Стените на клисурата бяха тъмносиви, вулканичен камък от стеклата се и изстинала лава. Пясъкът на дъното не беше разстлан, а скупчен на малки хълмчета. Сянка премина над тях, нещо достатъчно голямо, за да запречи слънчевата светлина. Те вдигнаха едновременно глави, но не видяха нищо.

Продължиха издирването.

Като геолог Мърсър го забеляза пръв. Част от стената на каньона бе поддала, откъсвайки се от основата. Подобно свличане не беше необичайно. Това, което привлече вниманието му, бе, че скалата над мястото на свлачището е покрита с пукнатини. Той се приближи, за да я огледа по-добре. Докосна камъка и върху скалата остана дълбока диря. Камъкът бе толкова напукан, че се разпадаше при най-лекото докосване. Мърсър погледна нагоре. Разстоянието бе почти невъзможно, ала доказателството бе пред очите му. В продължение на осемдесет години върху тази скала се бяха изсипвали безброй светкавици и шокът от високоволтовото електричество, изпаряващо водата в околността, бе превърнал камъка в ронлива смес. Картина, подобна на тази, която бе видял в Афганистан, само че тук водата бе помогнала на светкавиците да причинят по-дълбоки поражения в скалата.