Даниъл Силва - Изповедникът

Пиетро Лукези все още не се бе поддал на изкушенията на папската власт, но откровеното неподчинение в репликата на Бриндизи разпали гнева му. Трябваше да положи усилие, за да говори спокойно. Все пак в гласа му прозвуча негодувание и пренебрежение, което не убягна на мъжа срещу него:

— Уверявам те, Марко, че онези, които искат папа Пий Дванадесети да бъде канонизиран, ще трябва да заложат надеждите си на резултата от следващия конклав.

Кардиналът прокара дълъг костелив пръст по ръба на чашата си, събирайки смелост за поредната атака. Най-сетне прочисти гърлото си и каза:

— При много случаи Поляка се е извинявал за греховете на някои от синовете и дъщерите на Църквата. Извинявали са се и други свещеници. Някои, като братята ни във Франция, стигнаха по-далеч, отколкото ми се искаше. Но евреите и техните приятели в медиите няма да останат доволни, докато не признаем, че сме извършили грях , че негово Светейшество папа Пий Дванадесети, велик и благочестив човек, е съгрешил . Не разбират, а и вие, изглежда, забравяте, Свети отче, че Църквата е въплъщение на истината. Ако признаем, че Църквата или един папа е извършил грях … — Остави изречението недовършено и добави: — Ще бъде грешка да осъществите тази ваша инициатива, Свети отче. Непоправима грешка.

— Зад тези стени, Марко, думата грешка означава много. Едва ли би отправил подобно обвинение към мен.

— Не бих взел думите си обратно, Свети отче.

— А ако документите, които се съдържат в тайните архиви, разкрият нещо друго?

— Никога няма да бъде даден достъп до тях.

— Аз съм единственият, който има властта да даде достъп до тайните архиви, и съм решил, че ще го сторя.

Кардиналът докосна златния си кръст.

— Кога възнамерявате да обявите тази… инициатива?

— Следващата седмица.

— Къде?

— Отвъд реката — каза папата. — В Голямата синагога.

— Изключено! Курията не е имала време за обсъждане на въпроса и подобаваща подготовка.

— На седемдесет и две години съм. Нямам време да чакам бюрократите от Курията да обмислят и се подготвят. Боя се, че така нещата остават погребани и забравени. Вече разговарях с равина. Следващата седмица ще посетя гетото, със или без одобрението на Курията… впрочем и на държавния секретар. Истината, Ваше Високопреосвещенство, ще ни направи свободни.

— А вие, папата, отраснал по улиците във Венето 24 24 Област в Северна Италия. — Б.р. , твърдите, че знаете истината.

— Само Бог знае истината, Марко, но Тома Аквински е писал за култивираното невежество — ignorantia affectata . Съзнателен отказ от познание с цел защита на някого от опасност. Време е да разпръснем нашата ignorantia affectata . Спасителят е казал, че Той е светлината на света, а тук, във Ватикана, живеем в мрак. Възнамерявам да хвърля светлина.

— Изглежда, паметта ми изневерява, Свети отче, но доколкото си спомням, по време на конклава избрахме за папа католик .

— Да, Ваше Високопреосвещенство, но избрахте и човек.

— Ако зависеше от мен , все още щяхте да носите червени одежди.

— Светият Дух решава кой да стане папа. Ние само пускаме бюлетините.

— Ето още един пример за шокиращата ви наивност.

— Ще бъдете ли до мен идната седмица в Трастевере 25 25 Старинен римски квартал. — Б.р. ?

— Мисля, че ще се разболея от грип. — Кардиналът рязко стана. — Благодаря, Ваше Светейшество. За приятния обяд.

— До следващия петък?

— Все още не се знае.

Папата му подаде ръка. Кардинал Бриндизи погледна пръстена, който блестеше на светлината от лампата, но се обърна и излезе, без да го целуне.

Отец Донати чу спора между Светия отец и кардинала от съседния килер. Когато Бриндизи си тръгна, той влезе в трапезарията и видя папата уморен и угрижен, със затворени очи, притиснал нос между палеца и показалеца си. Седна на стола на кардинала и побутна чашата с недопито еспресо.

— Знам, че беше неприятно за вас, Свети отче, но беше неизбежно.

Папата най-сетне вдигна поглед.

— Току-що раздразнихме спяща кобра, Луиджи.

— Да, Свети отче. — Донати се наведе напред и сниши глас: — Сега трябва да се молим тази кобра да допусне грешка в гнева си и сама да се ухапе.

Габриел прекара по-голямата част от следващата сутрин в опити да открие доктор Хелмут Бергер, декана на факултета по съвременна история на университета „Лудвиг-Максимилиан“. Остави две съобщения на домашния телефонен секретар на професора, още едно на мобилния му телефон и друго при надменната му секретарка във факултета. Докато обядваше в сенчестия вътрешен двор на хотела, му хрумна да причака професора пред кабинета му. Но пристигна портиерът с бележка в ръка. Професорът любезно се бе съгласил да се срещне с хер Ландау в осемнайсет и трийсет в ресторант „Гастщете Атцингер“ на Амалиенщрасе.