Даниъл Силва - Изповедникът

— Свършихте ли?

— Имал ли е Бенджамин избено помещение в сградата?

Детективът кимна.

— Немските закони изискват хазяите да осигуряват изба за всеки наемател.

Габриел протегна ръка.

— Бихте ли ми дали ключа?

Фрау Ратцингер заведе Габриел в сутерена и тръгна пред него по коридор с тесни врати. Спря пред онази, на която пишеше номер 2Б. Отвори я със сумтене и дръпна шнура с ключа за електрическата крушка. Прелетял молец докосна бузата на Габриел. Жената кимна и безмълвно се отдалечи.

Габриел надникна в мазето. Бе малко по-голямо от килер, широко около метър и двайсет и дълго метър и осемдесет, изпълнено с мирис на ленено масло и влага. Ръждясала рамка за велосипед с едно колело, чифт стари ски, кашони без етикети, натрупани до тавана, който бе на петна от течове.

Отмести счупения велосипед и ските и започна да тършува из кашоните с вещите на Бенджамин. В няколко от тях намери овързани купчини пожълтели книжа и стари тетрадки — останки от един живот, прекаран в университетски аудитории и академични библиотеки. В други имаше прашни стари книги — Габриел предположи, че според собственика те са били без стойност и е нямало смисъл да заемат място по лавиците в апартамента му. Откри и опаковани копия от „Заговорът от Ванзее: Преоценка“ — последната книга на Бенджамин.

Съдържанието на последния кашон бе чисто лично и Габриел се почувства като крадец, нахълтал в чужд дом. Запита се какво ли щеше да е, ако ролите бяха разменени, ако Шамрон бе изпратил някого от Службата да тършува из неговите вещи. Какво би намерил? Само това, което Габриел иска да бъде намерено. Разтворители и пигменти, четките и палитрата му, чудесната му колекция от монографии. „Берета“ 23 23 Известна марка пистолети. — Б.р. до леглото му.

Дълбоко си пое дъх и продължи. В кутия от пури откри потъмнели медали и избелели ленти, които му напомниха за забележителните постижения на Бенджамин като бегач в ученическите му години. В един плик имаше семейни снимки. Също като Габриел, Бенджамин бе единствено дете. Родителите му бяха оцелели след ужасите в Рига, но бяха загинали при автомобилна катастрофа по пътя към Хайфа. После откри куп писма. Листовете със златист цвят все още ухаеха на люляк. Габриел прочете няколко реда и бързо ги остави. Вера … единствената му любов. Не помнеше колко нощи бе лежал буден в мизерни тайни квартири, слушайки мърморенето на Бенджамин как безсърдечната Вера го е направила неспособен да обича която и да е друга жена. Габриел бе почти сигурен, че я е намразил повече, отколкото самият Бенджамин.

Последният пакет съдържаше кафява картонена папка. Повдигна корицата и видя вътре куп изрезки от вестници. Бегло прегледа заглавията. Единадесет израелски лекоатлети и треньори задържани като заложници в олимпийското село… Терористите настояват за освобождаването на палестински и немски затворници… „Черният септември“…

Габриел затвори папката.

От нея изпадна черно-бяла снимка. Вдигна я от пода. Две момчета с дънки и раници. Двама млади германци, решили да прекарат лятото в пътуване из Европа — или поне така изглеждаше. Бе направена в Антверпен, близо до реката. Отляво бе Бенджамин, с гъст чуплив перчем, спуснат пред очите му, дяволита усмивка и ръка, нехайно обвита около раменете на другото момче.

Приятелят му изглеждаше сериозен и мрачен, сякаш нещо толкова банално като една снимка не го интересуваше. Беше със слънчеви очила и късо подстриган и макар и да нямаше повече от двайсет години, над слепоочията му се забелязваха бели косми.

— Характерен белег за момче, твърде рано започнало да върши мъжка работа — бе казал Шамрон. — Сива пепел по косите на принца на огъня.

Вестникарските статии за клането в Мюнхен никак не се харесаха на Габриел, но не можеше да измъкне обемистата папка незабелязано от детектив Вайс. Снимката бе нещо друго. Пъхна я в скъпия портфейл на хер Ландау и го прибра в джоба си. После си проправи път до вратата на мазето и я затвори.

Фрау Ратцингер го чакаше в коридора. Габриел се запита колко дълго е стояла там, но не се осмели да й зададе въпроса. В ръката й имаше малък пакет с нещо, увито в дунапрен. Видя, че е адресиран до Бенджамин и вече е отворен.

Старицата му го подаде.

— Хрумна ми, че може би ще поискате да вземете това — каза тя на немски.

— Какво е?

— Очилата на Бенджамин. Забравил ги в някакъв хотел в Италия. Портиерът бил така добър да му ги изпрати. Пристигнаха след смъртта му.