Премиерът хвана Ари за лакътя, когато той вече излизаше през вратата, и го дръпна в един ъгъл. Подпря се с ръка на стената над рамото на Шамрон и блокира пътя му за измъкване.
— Момчето готово ли е за това, Ари?
— Той не е момче, господин министър-председател, вече не.
— Знам, но ще може ли да се справи? Ще успее ли да убеди Радек да дойде тук?
— Четохте ли свидетелските показания на майка му?
— Да, и знам какво бих направил аз на негово място. Опасявам се, че бих пуснал куршум в мозъка на това копеле, както Радек е направил с толкова много хора, и бих приключил работата.
— Според вас ще бъде ли справедлива такава постъпка?
— Има правосъдие на цивилизованите хора, онзи вид правосъдие, което се раздава в съдебните зали от мъже, облечени в тоги, но има и правосъдие на пророците. Божие правосъдие. Как би могъл някой да въздаде правосъдие за толкова чудовищни престъпления? Какво наказание би било съизмеримо? Доживотна присъда? Безболезнена екзекуция?
— Истината, господин министър-председател. Понякога най-доброто възмездие е истината.
— А ако Радек не приеме сделката?
Шамрон сви рамене.
— Ще ми дадете ли инструкции?
— Не желая друга афера Демянюк 65 65 Джон Демянюк, украински имигрант в САЩ, обвинен, че е бил надзирател в концентрационни лагери по време на Втората световна война, бил депортиран в Израел и осъден на смърт. По-късно Върховният съд отменил присъдата поради недостатъчно доказателства. — Б.пр.
. Не искам показен съдебен процес за холокоста, който да се превърне в международен медиен цирк. Би било по-добре Радек просто да изчезне.
— Да изчезне ли, господин министър-председател?
Премиерът въздъхна тежко в лицето на Шамрон.
— Сигурен ли си, че това е той , Ари?
— О, няма никакво съмнение!
— Тогава, ако възникне необходимост, премахнете го.
Шамрон погледна към краката си, но видя само издутия корем на министър-председателя.
— Нашият Габриел се нагърбва с тежко бреме. Опасявам се, че върнах нещата в 1972 година. Той не се е кандидатирал за екзекуторска работа.
— Ерих Радек е прехвърлил това бреме върху плещите му много преди вие да се появите, Ари. Сега Габриел има възможността да се раздели с част от него. Нека да изразя прямо желанието си. Ако Радек не се съгласи да дойде тук, кажи на царя на стрелбата да го убие и да остави кучетата да излочат кръвта му.
Среднощ в Първи район, мъртвешко спокойствие, тишина, каквато може да има само във Виена, внушителна пустота. Круц я намираше за успокоителна. Чувството му не трая дълго. Макар и рядко, беше се случвало старецът да му телефонира вкъщи, но Манфред никога не бе измъкван посред нощ от леглото за среща. Той се съмняваше, че новините ще са добри.
Погледна по протежение на улицата и не видя нищо необичайно. Един поглед в огледалото за обратно виждане потвърди, че не е следен. Той излезе от колата и тръгна към портата на величествената къща от вулканичен камък, в която живееше старецът. На приземния етаж, зад спуснатите пердета, светеха лампи. На втория етаж бе запалена само една. Круц натисна звънеца. Имаше усещането, че е наблюдаван, бе нещо почти недоловимо — като дъх в тила. Той погледна през рамо. Нищо.
Протегна отново ръка към звънеца, но преди да успее да го натисне, прозвуча бръмчене и електрическата ключалка се отключи. Манфред бутна портата и пресече предния двор. Докато стигне до портика, входната врата се отвори и на прага застана едър мъж с откопчано сако и разхлабена вратовръзка. Той не направи опит да скрие презраменния кобур от черна кожа, в който имаше пистолет „Глок“. Круц не се обезпокои от гледката: добре познаваше мъжа. Беше бившият полицай Клаус Халдер. Именно Круц го бе наел да работи като бодигард на стареца. Обикновено Халдер придружаваше стария само когато той излизаше или очакваше посетители в къщата. Неговото присъствие в полунощ, както и телефонното позвъняване в дома на Манфред, не бе добър знак.
— Къде е той?
Халдер погледна безмълвно към пода. Круц разхлаби колана на шлифера си и влезе в кабинета на стареца, Фалшивата стена бе отместена. Миниатюрната като капсула кабина на асансьора го очакваше. Той влезе вътре и като натисна бутона, бавно пое надолу. След няколко секунди вратите се отвориха, разкривайки малка подземна стая, декорирана в пастелножълто и златисто в съответствие с бароковия вкус на стареца. Американците я бяха построили за него, за да може да провежда всякакви срещи без страх, че руснаците го подслушват. Те бяха построили и тунела, до който се стигаше през блиндирана врата от неръждаема стомана с шифрова брава. Круц бе един от малцината във Виена, който знаеше къде води тунелът и кой бе живял в къщата на другия му край.
Читать дальше