Даниъл Силва: Смърт във Виена

— Имаше ли някаква полезна информация в изказването им относно поемането на отговорност?

Шамрон поклати глава.

— Само обичайните глупости за положението на палестинците и унищожението на ционистите. Заплашват с постоянни атаки срещу еврейски цели в Европа, докато Палестина не бъде освободена.

— Офисът на Лавон беше същинска крепост. Как група, която обикновено използва коктейли „Молотов“ и самоделни пиратки от флакони с цветни спрейове, е успяла да постави бомба вътре?

Шамрон взе подадената му от Киара чашка.

— Австрийските полицаи още не са сигурни, но смятат, че може да е била скрита в компютъра, доставен в офиса по-рано същия ден.

— Нима вярваме, че Ислямска бойна група притежава уменията да постави бомба в компютър и да го вмъкне тайно в охранявана сграда във Виена?

Шамрон енергично разбърка захарта в кафето си и бавно поклати глава.

— Тогава кой го е направил?

— И аз бих искал да науча отговора на този въпрос.

Старецът свали сакото си и нави ръкавите на ризата си. Съобщението бе разчетено безпогрешно. Габриел отклони поглед от Шамрон, който го наблюдаваше с присвити очи, и си спомни последния път, когато старият мъж го бе изпратил във Виена. Беше през януари 1991 година. В Службата бяха научили, че един иракски разузнавач, действащ в града, планира организирането на серия от терористични атаки срещу израелски цели, които да съвпаднат с първата война в Персийския залив. Шамрон бе наредил на Габриел да наблюдава иракчанина и ако се наложи, да предприеме изпреварващи действия. Тъй като не бе склонен да изтърпи още една дълга раздяла със семейството си, Габриел бе взел със себе си жена си — Леа, и малкия си син — Дани. Макар че не го бе осъзнал, той беше попаднал в капан, заложен от палестинския терорист Тарик ал Хурани.

Потънал задълго в мислите си, Габриел най-накрая погледна към Шамрон.

— Забрави ли, че Виена е забранен град за мен?

Шамрон запали една от своите смърдящи турски цигари и постави изгорялата клечка в чинийката до кафената лъжичка. Вдигна очилата си на челото и скръсти ръце. Те все още бяха силни — стоманена броня под тънкия слой отпусната и загоряла от слънцето кожа. Такива бяха и пестниците му. Жестовете бяха същите, които Габриел бе виждал толкова много пъти. Шамрон безстрашният. Шамрон непоколебимият. Бе заел същата поза, когато изпращаше Габриел в Рим да убие за първи път. Той беше стар още тогава. В действителност Шамрон никога не бе имал истинска младост. Вместо да задиря момичетата на плажа в Нетания, той командваше поделение в Палмах, сражавайки се в първата битка на безкрайната израелска война. Младостта му бе открадната. На свой ред, той открадна тази на Габриел.

— Поисках аз самият да отида във Виена, но Лев не желае и да чуе за това. Той знае, че заради нашата неприятна история там аз съм нежелан. Смята, че полицаите ще бъдат по-любезни, ако бъдем представлявани от по-малко известна личност.

— Значи твоето разрешение на проблема е да изпратиш мен?

— Не и в качеството ми на длъжностно лице, разбира се. — Тези дни Шамрон не правеше почти нищо в качеството си на длъжностно лице. — Обаче ще се чувствам много по-спокоен, ако някой, на когото имам доверие, държи нещата под око.

— Имаме агенти на Службата във Виена.

— Да, но те докладват на Лев.

— Той е шефът.

Шамрон затвори очи, сякаш му бе припомнена болезнена тема.

— Лев има твърде много други проблеми в момента, за да отдели дължимото внимание на този. Младият „император“ в Дамаск вдига обезпокоителен шум. Моллите в Иран се опитват да създадат бомбата на Аллах, а „Хамас“ превръща децата в живи бомби и ги взривява по улиците на Тел Авив и Йерусалим. На един дребен бомбен атентат във Виена няма да му бъде отделено вниманието, което заслужава, макар че обектът на покушението е бил Ели Лавон.

Шамрон се взря съчувствено в Габриел над ръба на кафената си чашка.

— Знам, че нямаш желание да се връщаш във Виена, особено след онази експлозия, но приятелят ти лежи във виенска болница, борейки се за живота си! Смятам, че би искал да разбереш кой го е вкарал там.

Габриел си помисли за наполовина завършената фреска на Белини в църквата „Сан Джовани Кризостомо“ и почувства, че тя му се изплъзва. Киара се бе извърнала от Шамрон и го гледаше напрегнато. Габриел избегна погледа й.

— Ако отида във Виена — каза той тихо, — ще ми е необходима самоличност.

Шамрон сви рамене, сякаш да каже, че си има начини — очевидни начини, скъпо момче — да се измъкнеш от малък проблем като прикритието. Габриел бе очаквал този отговор. Протегна ръка.