Даниъл Силва - Предателят

— Може би щяха да го правят, ако не пушеше толкова много.

Шамрон дръпна за последен път от цигарата си и бавно смачка фаса.

— В действителност изглеждаше, като че ли и ти също се забавляваш. Или просто си ме заблуждавал?

— Вечерта беше прекрасна, Ари. Всъщност точно от това се нуждаехме всички ние.

— Хората от екипа ти те обожават, Габриел. Биха направили всичко за теб.

— Те го направиха, Ари. Само попитай Михаил.

— Мислиш ли, че той наистина ще се ожени за тази американска девойка?

— Тя се казва Сара. Със сигурност, като евреин от Тиберия, не би трябвало да имаш проблем да запомниш това име.

— Отговори на въпроса ми.

— Ще бъде глупак, ако не се ожени за нея. Тя е забележителна жена.

— Но не е еврейка.

— Можеше и да бъде.

— Смяташ ли, че от ЦРУ ще я оставят при тях, ако тя се омъжи за един от нас?

— Ако не го направят, ти трябва да я наемеш. Ако не беше Сара, Антон Петров можеше да убие Узи в Цюрих.

Шамрон не отговори нищо, а запали друга цигара.

— Как е той? — попита Габриел.

— Петров? — Ари направи безразлична гримаса. — Не е много добре.

— Какъв е проблемът?

— Изглежда, е успял да избяга от институцията за задържане и разпити. Група бедуини намерили тялото му на осемдесет километра южно от Беер Шева. Но лешоядите вече се били добрали до него. Чух, че гледката не била приятна.

— Съжалявам, че не успях да поговоря за последен път с него.

— Недей. Докато беше в Европа, успяхме да изтръгнем още едно признание от него: че по заповед на Иван миналата година е убил двамата руски журналисти от „Московская газета“. Но имайки предвид деликатните обстоятелства около неговото признание, не сме в състояние да изпратим информацията на френските и италианските власти. Засега и двата случая ще останат официално неразкрити.

— Какво направихте с петте милиона евро, които Петров остави в „Бекер и Пул“?

— Накарахме го да ги прехвърли на Конрад Бекер, за да покрие щетите, които нанесохте в банката му. Впрочем той ти изпраща поздрави. Обаче ще бъде изключително благодарен, ако провеждаш своите банкови операции някъде другаде.

— Бяхте ли принудени да оправяте и други бъркотии?

— Всъщност не. Нашата дезинформационна кампания успя да отклони подозренията от нас и да ги насочи към Иван. Освен това хората, които убихте, не бяха съвсем добри и почтени граждани. Те бяха бивши главорези от КГБ, които се занимаваха с убийства, отвличания и изнудвания. Що се отнася до европейската полиция и службите за сигурност, ние сме им направили услуга.

Шамрон се загледа мълчаливо в Габриел.

— Помогна ли ти?

— Кое?

— Това, че ги уби.

Алон погледна към черните води на езерото.

— Извърших ужасни неща, за да си върна Киара, Ари. Извърших неща, които никога повече не искам да правя.

— Но?

— Да, помогна ми.

— Единадесет — каза Шамрон. — Иронично е, не мислиш ли?

— В какъв смисъл?

— Първата ти задача възникна, защото от „Черният септември“ убиха единадесет израелци в Мюнхен. А при последната ти задача двамата с Михаил убихте единадесет руснаци, които бяха отговорни за отвличането на Киара и смъртта на Булганов.

Между тях настъпи дълбока тишина, нарушавана единствено от смеховете на празничната трапеза.

— Моята последна задача? Мислех, че ти и премиерът бяхте решили, че е дошло време аз да ръководя Службата.

— Чете ли докладите за физическото ти здраве? — Шамрон бавно поклати глава. — Сега не си в състояние да поемеш отговорността да ръководиш Службата. Не и когато сме изправени пред задаващата се иранска заплаха. Не и когато жена ти се нуждае от твоето внимание.

— Какво искаш да ми кажеш, Ари?

— Казвам, че си освободен от обещанието, което ми даде в Париж. Казвам ти, че си уволнен , Габриел. Сега имаш нова мисия. Направи отново бебе на жена си, и то колкото се може по-бързо. Не си толкова млад, синко. Скоро трябва да имаш друго дете.

— Сигурен ли си, Ари? Наистина ли си готов да ме пуснеш?

— Сигурен съм, че винаги ще намерим нещо за теб. Обаче няма да е да седиш зад бюрото в директорския кабинет.

— Имаш ли предвид някой кандидат?

— В действителност ние вече се спряхме на един. Ще съобщим това следващия месец, когато Амос си подаде оставката.

— Кой е той?

— Аз — каза Узи Навот.

Габриел се обърна и видя Навот да стои на терасата, скръстил яките си ръце пред гърдите си. В полумрака той поразително приличаше на Шамрон на младини.

— Блестящ избор, нали?