Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

— Госпожици и господа, благодаря ви за времето и вниманието. Доктор Снайдър ще внесе някои поправки в учебната ви програма, преди лекцията да свърши.

Аплодисментите бяха искрени и въодушевени. Мърсър прибра записките си, които така и не му бяха потрябвали. Преди да се обърне, отново улови погледа на младата жена. Тя му се усмихна дръзко, сякаш искаше да каже: „Спечелихте първия рунд, но борбата ще продължи.“

Хауард Смол слезе от боинга, изпълнен с надежди и оптимизъм, каквито не бе изпитвал от дните си в колежа. Преди да се върне в родината, той бе прекарал още четири дни в Аляска, и след седмица отново щеше да бъде на мястото на експериментите. Краткият престой в Лос Анджелис се дължеше на по-ранен ангажимент, който не можеше да отхвърли. Макар че не беше внушителен физически — малко по-висок от метър шейсет и пет, слаб и преждевременно оплешивял, тълпите на международното летище в Лос Анджелис се отдръпваха пред нетърпеливата му, целеустремена походка. В куфарите, които безгрижно размахваше в ръцете си, беше информацията от последните тестове на „миникъртицата“. Сведенията показваха пробив в технологиите и означаваха огромна сума пари. След като патентите бъдеха подадени, Хауард и екипът му от Калифорнийския университет в Лос Анджелис щяха да станат богати. Той се усмихна, докато вървеше по препълнения коридор. Приповдигнатото му настроение не го изостави и по време на суматохата по взимането на куфарите му от лентата и му позволи да не обръща внимание на блъскането на другите пътници, които смятаха, че като се бутат, по-бързо ще излязат от летището. Държейки чантата в едната си ръка и куфара в другата, и влачейки след себе си по-обемистия багаж като непокорно куче, Хауард се отправи към изхода и калифорнийската нощ навън. Ако униформеният шофьор на лимузината не бе избрал точно този момент да се закашля, Хауард нямаше да забележи мъжа, който държеше табелка с името му. Той предпазливо се приближи до смуглия човек.

— Аз съм професор Смол.

— Много добре, сър. Дайте да ви помогна с багажа.

— Чакайте. — Хауард отказа да пусне багажа си. — Не очаквах кола. Сигурен ли сте, че чакате мен?

— Казаха ми да взема доктор Хауард Смол, пристигащ от Анкъридж, Аляска. — Шофьорът говореше така, сякаш отскоро живееше в Щатите.

— Имате ли представа кой ви е наел?

— Не, господине.

Хауард се засмя и заговори по-скоро за собствено успокоение, отколкото заради сдържания мъж. Смущението му се превърна в задоволство.

— Трябва да са колегите от лабораторията, които вече харчат своя дял от печалбата.

Смол му подаде двата си големи куфара и тръгна след него. На ярката светлина на товарната рампа черната лимузина блестеше като пантера сред очуканите таксита. Шофьорът отключи вратите с дистанционно управление, отвори задната за Хауард и сложи куфарите в багажника. Луксозното превозно средство се отдалечи от тротоара, преди Хауард да успее да се настани удобно на меката кожена седалка. В колата миришеше на препарат за почистване на килими и на освежител за въздух.

— Знаете ли адреса ми в Глендора? — попита Хауард по вътрешната радиоуредба. Стъклото между него и шофьора беше вдигнато и той не можеше да го смъкне.

— Да, господине — веднага отговори мъжът и връзката прекъсна.

Тъй като разговорът с арабина беше невъзможен, Хауард понечи да си вземе питие от барчето, но осъзна, че през последната седмица е пил с Мърсър повече, отколкото през целия си живот, и реши да си даде почивка. Отново се усмихна. За седем дни се бе напил шест пъти, но на Мърсър алкохолът като че ли не влияеше особено. Стомахът му явно беше по-твърд от скалите, които изследваше.

След малко повече от час те стигнаха до тихия квартал на север от Лос Анджелис, където Хауард притежаваше скромна едноетажна къща.

Докато слушаше монотонното свистене на гумите на лимузината и гледаше хипнотизиращите светлини на другите превозни средства, Хауард задряма и се събуди едва когато колата влезе в квартала.

Къщата му беше третата от края на задънена улица, граничеща с една от оредяващите гори в Лос Анджелис. Минаваше десет вечерта и улицата беше тиха и тъмна. Единствената светлина идваше от уличните лампи и някои от верандите. Лимузината безпогрешно спря пред жълто-червената къща на Хауард Смол. Фактът, че шофьорът добре познава квартала, трябваше да предупреди професора, но той не обърна внимание на това.