Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

— Не исках да ви изплаша — продължи Мърсър. — Аз съм приятел на Ейб.

— Как влязохте? — попита тя.

— Ейб държи ключ под декоративната жаба пред входа. Сам си отключих. Казвам се Мърсър. Професор Джейкъбс бе мой научен ръководител, когато преподаваше в „Пен“.

— Какво правите тук? Професор Джейкъбс не е в града.

— Зная — каза той търпеливо. — Ще бъдете ли така добра да слезете долу да разговаряме, без да си викаме през вратата? Ще направя кафе. — Обърна се и заслиза по стълбите, за да не позволи на момичето да упорства с въпросите.

Докато поставяше стария чайник на котлона, чу горе водата в тоалетната, а после и шум от мивката в банята — звуците се предаваха чудесно през стените. След няколко минути стълбата изскърца издайнически и момичето се появи в кухнята.

Мърсър реши, че е на около двайсет и пет, най-вероятно студентка или специализантка. Беше много красива, с лъскава черна коса и тъмни очи в същия тон. Не бе имала време да си сложи грим, ала и не ѝ трябваше. Кожата ѝ лъщеше със свежестта на младостта, устните ѝ бяха естествено розови. Беше прибрала пищната си коса в дълга опашка, но над лицето ѝ все още подскачаха няколко немирни кичурчета, които я караха да ги повдига с ръка или да ги духа с устни.

Беше облякла червеното кожено яке върху пуловера с остро деколте и бе преметнала през рамо малка черна раница, която не бе забелязал в спалнята. Не влезе в кухнята, а остана на прага, подпряна на стената на гостната, сякаш за да е по-близо до входната врата. Беше предпазлива, но не и изплашена.

— Та кой сте вие, казвате? — Имаше дрезгав глас на заклета пушачка, но от нея не лъхаше на цигари, нито извади цигари.

Мърсър откри млякото в хладилника, погледна датата, извади кутия разтворимо кафе — още една от отличителните черти на Ейб — и взе от шкафа две чаши.

— Казвам се Филип, но по-често ме наричат Мърсър. Ейб беше мой научен ръководител в университета „Пен“. Оттогава сме приятели. А вие коя сте?

— Джордан Уейсман, негова племенница.

Докато бъркаше кафето в чашата, той вдигна глава и я огледа с безизразно лице. Беше напълно оправдано, като се имаха предвид обстоятелствата. После каза:

— Ейб няма племенница и ако следващият ви отговор е поредната лъжа, ще извикам полиция.

Лицето ѝ леко се промени. Сякаш се засрами и се опитваше да го прикрие.

— Вижте, от малка съм свикнала да му казвам чичо Ейб — е, поне докато двамата с баща ми преподаваха в „Карнеги“. Бяха в катедрата по металургия. Казах, че съм му племенница, за да не се чудите какво търся тук.

— И какво търсите тук? — попита Мърсър.

— Остави ме да наглеждам къщата, докато е извън града заради някакъв експеримент. Забравих къде. Аз… ей, може ли и за мен кафе? — Мърсър кимна и ѝ подаде чашата. Тя си наля още мляко и се дръпна назад. — В момента съм без работа, а и без дом. Чичо Ейб ми направи огромна услуга.

За миг Мърсър си спомни за нападателите и си помисли, че може би вече са близо. Нямаше откъде да знае със сигурност дали ще дойдат тук след убийството на Ейб, но едва ли би могъл да рискува. Беше поддържал над деветдесет мили в час, където бе възможно по пътя, и бе почивал само два часа. Убийците можеха да не спират за отдих, ако се сменяха, но със сигурност не биха карали с превишена скорост, за да не привличат внимание. Мърсър предполагаше, че преднината му е не повече от трийсет минути, и реши, че не бива да губи време в приказки за старите приятели на Ейб.

— Джордан — каза той, — не зная как да го кажа, така че ще карам направо.

Тя не го познаваше, ала нещо в тона му я накара да пребледнее.

— Какво е станало?

— Убиха го — отвърна Мърсър, опитвайки се да смекчи посланието, доколкото е възможно, когато се произнасят такива думи, после добави: — Застреляха го едни типове, които може да дойдат тук.

Сякаш някой дръпна килима под краката ѝ. Тя се свлече по стената и тупна по гръб, чашата с кафе изхвърча от ръката ѝ и се разля на пода. Опитваше се да не сваля поглед от него, но главата ѝ клюмна. За миг той си помисли, че ще припадне, но после я видя да повдига глава; очите ѝ бяха пълни със сълзи.

— Защо ми казвате такова нещо? — попита тя и сега вече в гласа ѝ не се долавяше дрезгавостта на зрялата жена, а плачливият тон на малко момиче.

— Съжалявам, но е истина. Подгоних хората, които го убиха, но те се измъкнаха. Както казах, възможно е да са тръгнали насам. Трябва да се махнете час по-скоро оттук.

— Но аз говорих с него вчера…