Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

— Ще се видим ли утре? — попита тя.

— И вдругиден — обеща Мърсър.

— Сутринта трябва да отида в ДОЯЗ и после ще си взема няколко свободни дни.

— Аз пък нямам работа през следващите две седмици.

Двадесетминутното пътуване до къщата на Мърсър премина в блажен унес.

Лампите светнаха и още щом отвори вратата, той чу глас. Вцепени се, но сетне позна пронизителния смях на Хари Уайт и се качи до бара по витото стълбище. Коляното му беше по-добре, но още го наболяваше. Докато минаваше през нишата с библиотеката и остъклените врати, чу друг глас и смях.

— Букър, само да не ти става навик да ми пиеш пиенето!

Букър и Хари седяха до бара с чаши в ръце пред празна купа, в която явно бе имало солети. Повлекан пък гледаше бейзболния мач, който даваха по телевизията.

Мърсър плесна Сайкс по рамото.

— Знам, че пътуването ти е било провал. Съжалявам. Как си? А хората ти? Кога се върнахте?

— Преди два часа — отвърна Букър. — И ни няма нищо, което малко лед или някой масажист да не може да оправи. Но защо пътуването ни да е било провал, по дяволите?

— Говорих с човека, който е разрушил стелата.

— Голям песимист си. Я виж това.

Мърсър се обърна. На под зад едното канапе имаше три големи раници. Той отвори първата. Беше пълна със сиви камъни. Мърсър беше толкова изтощен, че отначало не разбра какво вижда. Извади камък — обикновено парче гранит с размерите на гъба за черна дъска. Едната страна беше леко загладена. Очите му се отвориха широко. На камъка бяха издълбани йероглифи.

— Стелата не беше взривена, а разбита с чукове или приклади — обясни Сайкс. — С Ривърс и Циплицки събрахме всичко, което можахме.

Мърсър се ухили като идиот.

— Букър, имаш разрешението ми да ми изпиеш всичкото пиене. — Опита се да вдигне раницата. — Господи, сигурно тежи поне петдесет килограма.

— Най-леката раница е осемдесет и седем килограма според авиолинията, която ни взе четиристотин долара за свръхбагаж. Затова приличам на въпросителен знак, когато стана.

Мърсър бръкна в раницата и извади друг камък. Усмивката му помръкна, когато осъзна, че държи две парчета от дълъг два метра и тежък триста килограма триизмерен ребус. Подреждането на стелата щеше да отнеме месеци, ако изобщо беше възможно.

— Мърсър, я мини зад бара — подвикна Хари.

— Какво? — разсеяно попита Мърсър, остави камъните в раницата и отиде зад махагоновия бар. Всичко изглеждаше наред. Нищо не беше преместено. — Какво има?

— Нищо. Налей ми още едно питие.

— Гадняр. — Мърсър се намръщи, докато му сипваше уиски и джинджифилов сок и приготвяше водка с джин за себе си. — Как ще сглобим стелата, по дяволите?

— Не знам — отбеляза Хари. — Сериозно. Това са поне петстотин-шестстотин парчета и повечето са страшно малки. Тези, които разгледах, изглеждаха почти еднакви.

— Сутринта ще се обадя на Айра — каза Мърсър. — Той може да има представа кой да я сглоби. Криминалистите имат опит във възстановяването дори на кости. Може да направят нещо. — Гласът му не прозвуча оптимистично.

— Да му кажем ли? — обърна се Сайкс към Хари.

— Той ме нарече гадняр. Предлагам да го оставим да се погърчи още малко.

— Какво да ми кажете?

Букър продължаваше да гледа Хари. Осемдесетгодишният старец вдигна ръце.

— Предавам се. Хайде, кажи му. Обаче разваляш номера.

— Говорих с адмирал Ласко вчера, веднага щом кацнахме. Утре в девет имаме среща в Центъра за космически полети „Годард“ в Гринбелт.

— Какво има там?

— Както разбрах от Айра, магии.

Гринбелт, Мериланд, се намираше от другата страна на столицата и два часа се мъчиха по задръстеното околовръстно шосе, докато стигнат до изхода. За щастие „Годард“ беше само на две мили от магистралата и Мърсър спря ягуара си пред портала пет минути преди уговорената среща. До портала имаше туристически център. В градината бяха изложени две от първите ракети на НАСА.

— Красива украса — отбеляза Букър.

— По-хубава е от розови фламинго.

Пазачът провери документите им, погледна дали имената им са в списъка на гостите за деня, даде им пропуски и ги насочи към една нова сграда в края на Улицата на изследователите в другия край на огромната научноизследователска база. Мърсър спря на голям паркинг до едно езерце. Три патици лениво плуваха в спокойната вода.

Сградата беше тухлена, незабележителна с нищо и имаше само няколко прозореца високо на фасадата. Мъж на двадесет и няколко години с бяла лабораторна престилка ги посрещна във фоайето. Под престилката носеше черен панталон и черна тениска. Мърсър Реши, че черният микробус „Миата“ на паркинга е негов. Черната му коса беше намазана с брилянтин и пригладена назад. Изобщо не приличаше на учен, който работи за правителството.