Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

Това обясняваше защо изстрелите, които беше чула, бяха толкова силни. Кали обиколи ландроувъра да огледа за други поражения. Единствената резервна гума над багажника сякаш й се присмиваше.

Нямаше да намери друга резервна гума в Киву, значи трябваше да отиде в Рафай с бежанците. Рафай не само беше по-голям град — там на власт бяха военните и магазините не бяха затворени. Ако купеше втора гума, можеше да се върне с празния камион, който щеше да дойде за следващата група бежанци.

Така обаче щеше да загуби цял ден, а тя нямаше време за губене.

Беше кацнала със самолет в ЦАР преди два дни и предполагаше, че ще има поне една седмица да си свърши работата. После научи за светкавичната атака на Хариби Дайс. Дойде в Киву колкото можа по-бързо, надяваше се, че ще влезе и ще излезе, преди той да опустоши града. Можеше ли да загуби един ден и пак да изпълни задачата си? Достатъчно далеч ли бяха хората на Дайс, за да й предоставят времето, от което се нуждаеше?

От друга страна, нямаше избор. Налагаше се да рискува. Ако й провървеше, щеше да се върне следобед. След това щеше отново да прецени положението и да вземе решение дали да се отправи по на север. Щеше да се обади по телефона с доклада си, след като намереше място в някой от камионите с бежанци. Извади портмонето си от раницата и пъхна две петдесетачки в джоба на късите си панталони.

Излезе изпод навеса и побягна обратно към хотела. Обущата й затъваха в лепкавата кал. Шофьорът се беше прегърбил над закуската си и лапаше следващата хапка още преди да е преглътнал предишната. До лакътя му имаше две празни чинии. На стола до него беше сложен картон „Марлборо“. Собственикът на хотела не смяташе да остави нищо за Дайс, така че продаваше евтино всичко.

Навън изрева още един тежък камион. За разлика от другите, той идваше от север. Тридесетината африканци на откритата платформа се опитваха да задържат над главите си някакъв найлон. Камионът спря пред хотела и десетки галони вода се изсипаха над кабината точно когато шофьорът, бял мъж, слезе. Водата се изля на главата му и потече по дъждобрана му. Той погледна към каросерията и сигурно направи някаква гримаса, защото децата горе изведнъж се разсмяха.

Мъжът прокара пръсти през мократа си коса и после изпръска децата. Те се разкрещяха от удоволствие. Кали не беше чувала детски смях, откакто бе пристигнала в тази страна. Ако се съдеше по вързопите, които вече разтоварваха от камиона, тези хора току-що бяха напуснали домовете си, а този човек беше успял да накара децата им да се засмеят. Реши, че работи в някоя организация за помощи и че се познават.

Което пък означаваше, че мъжът познава обстановката в страната.

Кали се обърна. Шофьорът нямаше да приключи скоро със закуската. Тя отново излезе под дъжда и се приближи до непознатия. Той не й обърна внимание. Помагаше на хората да слязат от камиона, предаваше децата на чакащите майки и хващаше под ръка старците, като им позволяваше да запазят достойнството си и в същото време се грижеше да не паднат. Беше два-три сантиметра по висок от нея. Тениската беше залепнала за гърдите му. Имаше атлетично телосложение — не уродливите мускули на борец, а стройното слабо тяло на човек, който работи усилено, за да си изкарва прехраната.

Мъжът вероятно почувства присъствието й, защото се обърна. Кали се стресна. Очите му. Беше безспорно красив, но сивите му очи с оттенъка на буреносни облаци приковаваха погледа. Тя не знаеше, че съществува такъв цвят, и изобщо не предполагаше, че е толкова привлекателен.

— Здравей. — Той се усмихна малко учудено.

— Здравей — отвърна Кали и се съвзе. — Идваш от север.

— Точно така. Намерих тези хора да излизат от джунглата на двадесетина мили оттук и реших да ги кача.

— Не работиш ли за организация за помощи?

Един слаб селянин му подаде клетка с птица. Мъжът я предаде на Кали, с което я включи в живата верига, която разтоварваше камиона.

— Не. Геолог съм. — Той протегна ръка. — Мърсър. Филип Мърсър.

Професията му я изненада. Тя разсеяно стисна ръката му и за втори път само за няколко минути се стресна. Макар и мокра, дланта му беше груба като кората на дърво и одраска кожата й. Кали почувства сила в краткото ръкостискане, но и нещо повече — увереност, самочувствие, добронамереност и пълна липса на лукавство. Той я погледна в очите и пусна пръстите й.

— А ти коя си?

— Кали Стоу. Работя в Центъра за контрол върху заболяванията в Атланта. Оперативен изследовател съм.