Лий Чайлд - Вечерен курс

От втория микробус слезе жена. В едната си ръка носеше куфарче, в другата държеше куп документи. Беше облечена с елегантна черна рокля. Дълга до коленете. От онези дрехи, които изпълняват двойно предназначение — през деня, допълнени от перли, сноват из потъналите в тишина офиси по високите етажи, а вечерта, украсени от диаманти, са подходящи за коктейли и приеми. Жената бе по-възрастна от Ричър с десетина или повече години. В средата на четирийсетте, но изглеждаше добре. Имаше интелигентно излъчване. Косата ѝ бе руса, средно дълга, несъмнено оформена с пръсти. Ръстът ѝ бе над средния, но въпреки това бе слаба.

От първия микробус излезе мъж, когото Ричър мигом позна. Лицето му се появяваше в пресата поне веднъж седмично, а по телевизията — несравнимо по-често. Медиите редовно отразяваха делата му, а и той присъстваше в множество архивни снимки и документални филми, увековечили правителствени заседания или оживени обсъждания в Овалния кабинет. Алфред Ратклиф, съветникът по въпросите на националната сигурност. Най-близкият сътрудник на президента, на когото поверяваха все мисии, които можеха да не завършат добре. Момчето за всичко. Дясната ръка. Говореше се, че наближава седемдесетте, но възрастта определено не му личеше. Беше ветеран от Държавния департамент, който ту бе изпадал в немилост, ту бе яхвал гребена на вълната в зависимост откъде задухаше вятърът, но не се бе огъвал и при най-силните му пориви. В крайна сметка бе получил закалка, която му бе помогнала да се задържи на поста, който заемаше в момента.

Жената се присъедини към Ратклиф и двамата се запътиха — придружени от четиримата охранители, разбира се — към входа на сградата. Ричър чу отварянето на външната врата, резките им стъпки по твърдия мокет. Секунди по-късно влязоха в класната стая. Двама от костюмарите останаха отвън, другите двама се насочиха към дъската. Ратклиф и жената ги последваха. Когато стигнаха срещуположния край на стаята, те спряха и се обърнаха с лице към чиновете, досущ като учители в началото на учебния час.

Ратклиф погледна първо Уайт, после Уотърман и накрая Ричър, след което повтори същото в обратна посока.

— Това не е училище — каза той.

Жената приклекна със събрани колене и остави куфарчето и купчината документи на пода. Ратклиф пристъпи напред и заяви:

— И на тримата ви е ясно, че сте изпратени тук под фалшив претекст. Не искахме да разгласяваме какво се случва. Затова предпочетохме да подведем останалите. Искахме да избегнем излишно внимание, ако можем. Поне в началото.

Той замълча, за да подсили драматичния ефект от думите си, сякаш очакваше да му зададат въпроси. Такива обаче не последваха. Никой не попита дори: началото на какво? По-добре е да се изчака и да се чуе всичко. Така винаги е по-безопасно, особено когато заповедите идват от толкова високо.

Ратклиф попита:

— Кой може да изложи политиката на тази администрация в областта на националната сигурност с прости и ясни думи?

Никой не пророни нито дума.

— Защо мълчите? — попита отново Ратклиф.

Уотърман се скри зад отнесения си поглед, а Уайт сви рамене, сякаш за да отвърне, че толкова сложен въпрос изключва просто и достъпно обяснение. Което пък означава, че е необходимо предварително обсъждане за уточняване на подходящата терминология.

— Въпросът е подвеждащ — обади се Ричър.

— Смятате, че политиката ни не може да бъде обяснена с прости думи?

— Смятам, че тя не съществува.

— Намирате ни за некомпетентни?

— Не. Мисля, че светът се променя. По-добре да останем гъвкави.

— Вие ли сте човекът от Военната полиция?

— Да, сър.

Ратклиф помълча и продължи:

— Преди три години в подземния гараж на една много висока сграда в Ню Йорк избухна бомба. Лична трагедия за загиналите и ранените, разбира се, но незначително събитие от глобална гледна точка. С една особеност — от този момент нататък светът буквално полудя. Колкото повече се взирахме, толкова по-малко виждахме и толкова по-малко разбирахме. Враговете ни бяха навсякъде, но очевидно не знаехме със сигурност кои са те, къде се крият, защо ни мразят, каква е връзката между тях и какво искат. И определено нямахме представа какво да правим. Бяхме в безизходица. Но поне си го признавахме, макар и единствено пред самите себе си. Затова решихме да не си губим времето с разработването на политики по проблеми, за които дори не бяхме чували. Това щеше да ни създаде измамно чувство за сигурност. Стандартната процедура, която следваме в момента, налага да гасим пожар след пожар, да решаваме по десет задачи наведнъж, когато те възникнат. Работим на всички фронтове, защото сме принудени. След малко повече от три години ще настъпи новото хилядолетие и всяка столица по света ще започне да празнува денонощно. Това означава, че един-единствен ден ще се превърне в най-голямата пропагандна мишена в историята на планетата Земя. Трябва да знаем какво са намислили лошите. Всички. До един. Затова не игнорираме нито една информация.