Лий Чайлд - Вечерен курс

— И те са? — попита Уайт.

— Възможно е това, което сте свършили, да е злепоставило определени кръгове. Възможно е те да започнат да отричат. Възможно е някой да е решил да ви скрие тук. Далече от очите, далече от сърцето, както се казва.

Уайт поклати глава.

— Не, резултатите от работата ми се възприеха много добре — възрази той. — Колегите ми ще се ползват от тях години наред. Получих медал на тайна церемония. И благодарствено писмо лично от държавния секретар. А никой не може да отрича каквото и да било, защото операцията беше секретна. Никой в тези кръгове не знае нищо за нея.

Ричър погледна Уотърман и попита:

— Имаше ли нещо смущаващо или злепоставящо за някого в онова издирване?

Уотърман поклати глава.

— Каква е втората възможност?

— Не става въпрос за никакъв курс.

— А за какво?

— Това е място, където изпращат добрите агенти, след като направят голям удар.

Уотърман се замисли за миг. Явно му бе хрумнало нещо.

— И ти ли си като нас? — попита той. — Не виждам защо трябва да бъдеш различен. Пратили са двама, могат да пратят и трети.

Ричър кимна.

— И аз съм като вас. Току-що изпълних важна мисия. В това не може да има никакво съмнение. Сутринта получих медал. С голяма лента около врата. Награда за добре свършена работа. Всичко мина като по ноти. Няма от какво да се притеснявам.

— Каква мисия?

— Не се съмнявам, че е засекретена. Но от достоверен източник научих, че е била свързана с проникване в чужда къща и прострелване на собственика ѝ в главата.

— Къде?

— Куршум в челото и втори зад ухото. Работи безотказно.

— Не, къде беше къщата?

— Сигурен съм, че и тази информация е секретна. В чужбина, предполагам. В страна, в която фамилните имена се отличават с куп съгласни. И съвсем малко гласни. Разбрах, че някой е повторил операцията още следващата нощ. В друга къща. Имал е основателни причини да го стори. Което означава, че очаквам шефовете му да се отблагодарят по някакъв начин. Например, като го попитат къде би желал да е следващото му назначение. Или дори като му дадат възможност за избор.

— Именно — съгласи се Уайт. — Никога не бих избрал подобно място.

— А на мен то ми звучи като предизвикателство.

— И още как.

— Типично. За награда искаме ново предизвикателство. Не искаме да изпълняваме лесни заповеди. Искаме нещо повече.

— Именно.

— И може би сме го получили — продължи Ричър. — Позволете да ви задам един въпрос. Върнете се към момента, в който сте получили своите заповеди. На четири очи ли ви ги предадоха, или ви ги връчиха писмено?

— На четири очи. В подобни случаи се постъпва именно по този начин.

— Всъщност в стаята имаше още един човек — призна Уайт. — Беше унизително. Секретарка, която носеше някакви документи. Шефът ѝ нареди да остане в стаята. Обикновено не го прави. Как разбра?

— Защото същото се случи и с мен. Присъстваше един сержант. Като свидетел. Но и като средство за разнасяне на клюката. Там е цялата работа. Войниците и сержантите непрекъснато обсъждат подобни неща помежду си. За броени минути всички разбраха, че не отивам на някое интересно място. А на безсмислен курс с глупаво название. Мигом изгубиха интерес към мен. Изчезнах от радара. Предполагам, че вече всички са научили. Не ме броят за човек. А за безследно изчезнал в бюрократичната мъгла. Предполагам, че и с вас се е случило същото. Вероятно секретарките във ФБР също клюкарстват помежду си. В такъв случай тримата с вас сме се превърнали в най-невидимите хора на планетата. Никой не проявява интерес към нас. Никой не се сеща за нас. Едва ли съществува по-скучно назначение от това, което ние сме получили.

— Искаш да кажеш, че са скрили от системата трима добри оперативни служители от различни агенции? Защо?

— Защото така никой няма да се интересува от нас. Ние сме на курс. Напълно невидими сме.

— Защо? Защо ние тримата? Каква е връзката?

— Нямам представа. Но съм сигурен, че ни очаква интересна мисия. Може би дори такава, която и тримата да сметнем за удовлетворителна награда за свършеното от нас.

— Какво е това място?

— Нямам представа — призна Ричър. — Но не е училище. Това поне е сигурно.

Точно в пет часа по алеята завиха два черни микробуса, подминаха високата до коленете табела и спряха зад трите шевролета. По този начин образуваха нещо като барикада, която не позволяваше на седаните да потеглят. От всеки микробус излязоха по двама мъже в костюми. Агенти на Сикрет Сървис или щатски шерифи. Четиримата се огледаха за миг, дадоха знак, че всичко е наред, и се върнаха при микробусите, за да отворят вратите на своите шефове.