Стивън Ледър - Госпожа Мафия

— Събирала си всичко това?

— Няма значение. — Триша отметна един кичур от лицето на сестра си. — Плакала ли си?

— Малко.

— Заради Джонатан, нали?

Лора въздъхна.

— Това внезапно заминаване за Канада просто няма логика. Никога преди не е споменавал за Торонто. Мисля, че татко го е изгонил.

Триша взе папката и прелисти съдържанието й.

— Кога разбра за пръв път с какво се занимава татко?

Лора вдигна рамене.

— Де да знам? Вкъщи винаги са се мотали разни подозрителни типове. И татко все излизаше по никое време и не се връщаше с часове.

— Мама нищо не е казвала, нали?

— Вероятно не е искала да го приеме. Аз разбрах за наркотиците едва когато излезе по жълтата преса. Дойде ми много изненадващо. А Джонатан направо побесня. — Лора отпи глътка какао. — Никак не му харесваше.

— Удрял ли те е? — попита Триша. — Джонатан те биеше, нали?

Лора не отговори, но се намръщи.

— Правил го е, нали? Мръсник. Затова беше в болницата, нали? Този мръсник те е биел. Господи. Татко трябваше да го убие.

— Триша!

— Дано татко да го е изгонил. Можеше да те убие, Лора.

— Не беше толкова сериозно, Триш. Нараних се, защото паднах върху масичката.

— Никога няма да позволя на мъж да ме удари. Никога.

— Лесно е да се каже.

Лора погледна снимката на баща си в „Ивнинг Стандарт“ под водещото заглавие „ЛОНДОНСКИЯТ КРАЛ НА ДРОГАТА?“ и се усмихна.

— Странно — отбеляза. — Джонатан е израснал в порядъчно семейство, завършил е добро училище, после Оксфорд. След това направо е започнал в Ситито. Въпреки всичко обаче беше грубиян. — Тя посочи снимката в „Стандарт“. — Татко пък след всичко, което е преживял, въпреки всичко, което върши, все още си остава мека душа. Никога не е закачил с пръст някого от нас.

— Понякога е крещял и е тропал с крака — засмя се Триша.

— Да. Не че не сме му давали повод.

Двете се засмяха.

— Е, сигурно не е лош човек — съгласи се Триша.

— Да, страшно обича мама.

— Той я напусна — възрази Триша.

— Тя го изхвърли. Това не означава, че не се обичат.

— Така ли мислиш?

Лора разроши косата на сестра си.

— Изпий си какаото.

Сам и Тери вървяха хванати за ръце през площада; над тях светеше пълната луна. Нощта беше топла и Тери носеше сакото си през рамо. От градините в покрайнините на селцето се носеше аромат на портокали.

Тери вдигна ръцете на Сам към устните си и ги целуна нежно.

— Добре ли си? — попита.

Сам кимна.

— Благодаря ти.

— За какво?

— За вечерята. За това, че ме взе.

Покрай тях минаха момче и момиче, хванати за ръце. Момичето имаше дълга руса коса и се смееше, опряло глава на рамото на приятеля си. Момчето бе с черна къдрава коса, носеше дънки и галеше ръката на любимата си. Сам се усмихна. Момичето надали бе много по-голямо от Триша. Тя се притисна до Тери.

— Почти като в добрите стари времена, нали? Вечеря, шампанско, разходка на лунна светлина…

— … и легло — допълни Тери.

Тя го ощипа леко и се засмя.

— Все за едно мислиш, Тери Грийн.

Пред тях се издигаше красива каменна църква с квадратна кула.

— Гледай — възкликна Сам. — Сигурно е на няколко века. Искаш ли да влезем?

— В църква? — направи се на изненадан Тери. — Сега кой за какво си мисли?

— Исках само да я разгледаме.

Тери се усмихна.

— Да, знам. Хайде тогава.

Те влязоха. В църквата цареше хлад и тишина, имаше висок сводест таван и боядисани в розово стени. Дъбовите скамейки бяха излъскани до блясък от безброй поколения вярващи. Двамата се запътиха хванати за ръце към олтара.

Сам погледна Тери. Той се усмихна и очите му заблестяха.

— Просто се сетих за сватбата ни — каза тя.

Тери кимна.

— И аз за това си мислех. Връщаш се към старите спомени.

— Ядохме варена сьомга, нали? Сьомга със спаначен сос.

Тери се намръщи.

— Откъде пък ти хрумна?

Сам въздъхна.

— Каза ми го Грейс. Последния път, когато я видях.

Тери я прегърна.

— Тя ми липсва.

— Да. И на мен. — Сам стисна леко ръката му. — Искам да запаля свещ.

Тери я пусна и тя отиде при една масичка с двайсетина горящи свещи пред една икона на Богородица. Взе нова свещ и я запали, след това затвори очи и постоя почти цяла минута неподвижно.

След това отвори очи и се усмихна.

— Какво си пожела? — попита Тери.

— Това са свещи за умрелите. В църквата не се пожелава нищо. Молиш се за опрощение на душите. — Тя го погледна сериозно. — За нещо да искаш да се изповядаш?

Тери се усмихна.

— Само в присъствието на адвоката ми.