Жоел Дикер - Истината за случая Хари Куебърт

В деня на състезанието всички ученици и учители от „Фелтън“ и половината ми съседи от квартала бяха на линия и ме приветстваха. Дадоха старт и както се опасявах, веднага бях изпреварен от всички бегачи. Моментът беше критичен - репутацията ми бе застрашена. Трябваше да пробягаме шест мили, ще рече двайсет и пет обиколки на стадиона. Двайсет и пет унижения. Щях да финиширам последен, победен и опозорен. Може би дори първият щеше да ме изпревари два пъти. На всяка цена трябваше да спася Знаменития. Събрах всичките си сили, цялата си енергия и отчаяно се впуснах в луд спринт. Акламиран от подкрепящата ме тълпа, задминах всички състезатели. И в този момент осъществих макиавелистичния план, който бях замислил - тъй като бях само временно пръв и усещах, че съм на края на силите си, направих се, че се спъвам, и се проснах на земята, като зрелищно се затъркалях и разкрещях, тълпата също закрещя, докато накрая се оказах със счупен крак, което не беше предвидено, но с цената на операция и две седмици в болница спаси величието на името ми. През седмицата след инцидента вестникът на гимназията писа за мен следното:

По време на състезанието Маркъс Голдман, наречен Знаменития, бе спечелил значителна преднина и го очакваше убедителна победа, когато стана жертва на лошото качество на пистата - падна тежко и си счупи крака.

С това свърши кариерата ми на бегач и на спортист - заради сериозното нараняване ме освободиха от физическа култура до края на гимназията. А за проявената самоотверженост получих право на плакет с името ми в почетната витрина, където вече се мъдреше екипът ми за лакрос. Колкото до директора, проклинайки лошото качество на спортните съоръжения, той нареди да се сложи ново, скъпо покритие на пистата на стадиона, като финансира ремонта с парите от бюджета за следващата година, лишавайки по този начин учениците от всякаква извънкласна дейност.

В края на гимназиалните ми години имах отлични бележки, всевъзможни почетни дипломи и препоръчителни писма. Дошло бе време да си избера университет. И когато един следобед лежах в стаята си и преглеждах трите писма, с които ме приемаха в университетите в Харвард, Йейл и Бъроус, малко, неизвестно учебно заведение в Масачусетс, нито за миг не се колебах - исках Бъроус. Да се запиша в голям университет, означаваше да изгубя етикета си на Знаменит. Харвард и Йейл поставяха летвата много високо - нямах никакво желание да се сблъскам с ненаситните елити, дошли от четирите краища на страната с намерение да се настанят на почетните табла. Почетните табла на Бъроус ми се струваха далеч по-достъпни. Знаменития не искаше да си изгори крилете. Знаменития искаше да си остане знаменит. Бъроус беше идеалното място - скромен кампус, в който със сигурност щях да блесна. С лекота убедих родителите ми, че Филологическият факултет на Бъроус във всяко отношение превъзхожда този в Харвард или в Йейл, и ето как през есента на 1998 година пристигнах от Монтклеър в малкото индустриално градче в Масачусетс, където щях да срещна Хари Куебърт.

Привечер, докато още седях на терасата, разглеждах албумите и предъвквах спомените си, ми звънна съсипаният Дъглас.

- Маркъс, за бога! Не мога да повярвам, че си тръгнал за Ню Хампшър, без да ме предупредиш! Обаждаха ми се журналисти да ме питат какво правиш там, а аз дори не знаех, че си заминал. Трябваше да пусна телевизията, за да науча къде си. Прибирай се в Ню Йорк. Куебърт има отличен адвокат. Остави го да си гледа работата и се съсредоточи върху романа си. След петнайсет дни трябва да предадеш ръкописа на Барнаски.

- Хари се нуждае от приятел - казах.

Дъглас замълча, после прошепна сякаш едва сега осъзнаваше това, което му бе убягвало през последните месеци:

- Нямаш книга, нали? Две седмици остават до срока на Барнаски и ти не си седнал да я напишеш проклетата книга! Нали, Маркъс? Дали отиваш да помогнеш на приятел, или бягаш от Ню Йорк?

- Млъкни, Дъг.

Настъпи дълго мълчание.

- Марк, кажи ми, че имаш някаква идея. Кажи ми, че имаш план и добра причина да ходиш в Ню Хампшър.

- Добра причина ли? Приятелството не стига ли?

- Но да му се не види, какво толкова му дължиш на Хари, че да ходиш там?

- Всичко, абсолютно всичко.

- Как така всичко ?

- Сложно е, Дъглас.

- Маркъс, какво се опитваш да ми кажеш, мамка му?

- Дъг, има един епизод от живота ми, който никога не съм ти разказвал. След гимназията можех спокойно да тръгна по лош път. Тогава срещнах Хари. Той в известен смисъл ми спаси живота. Много му дължа. Без него никога нямаше да стана писателят, който станах. Това се случи в Бъроус, в Масачусетс, през деветдесет и осма година. Всичко му дължа.