Жоел Дикер - Истината за случая Хари Куебърт

Бързо влязох в играта. Естествено, вече не ставаше и въпрос да напускам отбора по лакрос - бях обсебен от мисълта да стана най-добрият, с всички средства, да бъда в светлината на прожекторите, на всяка цена. Вярно, че конкурсът за индивидуални научни проекти беше спечелен от онази малка свръхнадарена чума Сали и че аз се класирах на шестнайсето място. Обаче по време на връчването на наградите в тържествената зала на гимназията взех думата и разказах за уикендите, измислените от мен уикенди доброволна работа с умствено недоразвити деца, които значително били попречили на изработването на проекта ми. Накрая заключих с пълни със сълзи очи: „Не ми трябват първи награди, ако мога да запаля искрица щастие в очите на моите приятели, болните от тризомия деца“. Разбира се, това разстрои всички и затъмни славата на Сали в очите на учителите, на съучениците ми и на самата Сали, която - тя имаше братче с тежка инвалидност, нещо, което не знаех - отказа да приеме наградата и настоя да я дадат на мен. След този епизод видях името си изписано в категориите Спорт, Наука и Награда за другарство на почетното табло, което тайно бях нарекъл непочтеното табло, тъй като напълно съзнавах самозванството си. Но не можех да се спра, бях като обсебен. Седмица по-късно бих рекорда по продажба на билети за томбола, като сам ги изкупих всичките с парите, събрани през двете лета, когато бях чистил моравите на градския басейн. Не трябваше повече, за да плъзне из гимназията мълвата, че Маркъс Голдман е изключително същество. Тази констатация накара учители и съученици да ме нарекат Знаменития, нещо като фабрична марка, гаранция за абсолютен успех. След което славата ми бързо се разнесе из квартала ни в Монтклеър, изпълвайки родителите ми с огромна гордост.

Тази незаслужена репутация ме подтикна да започна да тренирам един благороден спорт - бокс. Винаги бях имал слабост към бокса и открай време доста добре се биех, но това, към което се стремях, когато отивах тайно да тренирам в клуб в Бруклин, на един час с влак от дома ми, там, където никой не ме познаваше, където Знаменития не съществуваше, бе да престана да бъда безупречен - отивах, за да си извоювам правото да бъда набит от някой по-силен от мен, правото да се изложа. Това бе единственият начин да избягам надалече от чудовището от съвършенство, което бях създал - в боксовата зала Знаменития можеше да изгуби, можеше да се представи зле. И Маркъс можеше да съществува. Защото малко по малко манията ми да бъда абсолютен номер едно стана невъобразима - колкото повече печелех, толкова повече се боях да не загубя.

През третата година поради бюджетни съкращения се наложи директорът да разформирова отбора по лакрос. Той струваше твърде скъпо на гимназията в сравнение с приходите, които носеше. За мое голямо съжаление, трябваше да си избера друга спортна дисциплина - отборите по футбол и по баскетбол, естествено, ми се мазнеха, но знаех, че ако вляза в някой от тях, ще се сблъскам с много по-надарени и решителни играчи от съекипниците ми в лакроса. Рискувах да бъда затъмнен, да изпадна в анонимност или, което е още по-лошо, да регресирам - какво ще кажат, ако Маркъс Голдман, наречен Знаменития, бивш капитан на отбора по лакрос, вкарал рекорден брой голове за последните двайсет години, изведнъж стане водоносец в отбора по футбол? Изживях две седмици на ужасно безпокойство, докато не чух за напълно неизвестния гимназиален отбор по бягане, който се състоеше от двама късокраки шишковци и един нефелен кльощав ученик. Освен това се оказа, че това е единствената дисциплина, с която „Фелтън“ не участва в междуучилищните състезания - тоест имах гаранция, че никога няма да меря сили с опасни за мен играчи. Така че с голямо облекчение и без никакво колебание се записах в отбора по бягане, в който още на първата тренировка с лекота бих рекорда по бързо бягане на кротките ми съотборници под влюбените погледи на няколко мои фенове и на директора.

Всичко щеше да е прекрасно, ако на директора, омаян от резултатите ми, не му бе хрумнала нелепата идея да организира голямо състезание по бягане между учебните заведения на областта, за да повдигне репутацията на гимназията си, уверен, че Знаменития ще спечели убедително. При оповестяването на тази новина ме обзе паника и в продължение на месец тренирах неуморно. Но знаех, че няма да мога да се опълча на бегачите от другите гимназии, свикнали да участват в надпревари. Бях само фасада, обикновен фурнир, щях да стана смешен, и то на собствен терен.