Жоел Дикер - Истината за случая Хари Куебърт

- Не знаехте ли? От часове вече говорят за това. Вие къде бяхте? На Марс?

- В колата си.

- Ха! Да не би да нямате радио?

- Слушах оперна музика. Операта ме разведрява.

Той се взря в мен.

- Не се ли познаваме?

- Не - отвърнах.

- Струва ми се, че ви познавам...

- Имам много обикновена физиономия.

- Не, сигурен съм, че съм ви виждал. От телевизията сте, нали? Актьор ли сте?

- Не.

- С какво се занимавате?

- Писател съм.

- А, да бе! Продаваха тук книгата ви миналата година. Добре си спомням снимката ви на корицата.

Той тръгна да търси книгата по рафтовете, където нея, естествено, вече я нямаше. Накрая измъкна една от склада и се върна на касата с победоносен вид.

- Ето, вие сте! Вижте, това е вашата книга. Маркъс Голдман, това е името ви, написано е на корицата.

- Щом казвате.

- Е? Какво ново, господин Голдман?

- Нищо особено, право да ви кажа.

- Закъде сте тръгнали, ако мога да попитам?

- За Ню Хампшър.

- Хубав край. Особено през лятото. Какво ще правите там? Риба им ще ловите?

- Аха .

- Какво ще ловите? По ония места се въди страхотен костур.

- Неприятности ще ловя май. Отивам при един приятел, който е закъсал. Здравата е закъсал.

- О, не може да е закъсал повече от Хари Куебърт!

Той се разсмя и сърдечно ми стисна ръката, защото „тук рядко виждаме знаменитости“, после ми предложи кафе за из път.

Общественото мнение беше разбунено. Не само че наличието на ръкописа до костите на Нола окончателно обвиняваше Хари, но и разкритието, че книгата е била вдъхновена от любовна история с петнайсетгодишно момиче, будеше силно безпокойство. Какво да мислят за тази книга оттук нататък? Нима, издигайки Хари до ранга на писател звезда, Америка бе гласувала за един перверзник? Колкото до журналистите, те се възползваха от скандала и взеха да разсъждават за различните причини, които биха могли да са накарали Хари да убие Нола Келерган. Може би тя е заплашвала, че ще даде гласност на връзката им? Искала е да скъса и той е откачил? Самият аз предъвквах тези въпроси по целия път до Ню Хампшър. Опитвах се да мисля за друго, като изключих радиото и пуснах диска с оперната музика, но нямаше нито едно парче, което да не свързвам с Хари. А шом се сетех за него, сещах се и за момичето, което от трийсет години лежеше под земята, до къщата, където смятах, че съм прекарал някои от най-хубавите мигове в живота си.

След пет часа най-накрая стигнах в Гуз Коув. Бях карал, без да се замислям - защо идвам тук, вместо да отида в Конкорд при Хари и Рот? Покрай път № 1 бяха паркирали камионетки със сателитни антени, а на кръстовището с малкия чакълест път, който водеше към къщата, висяха журналисти и предаваха на живо по телевизионните канали. В момента, когато понечих да завия, всички се втурнаха към колата, за да видят кой идва. Един от тях ме разпозна и извика: „Хей, това е онзи писател, Маркъс Голдман!“. Роякът от папараци се развълнува, обективи на камери и фотоапарати се залепиха за прозорците на колата ми и чух да ми крещят всякакви въпроси: „Мислите ли, че Хари Куебърт е убил онова момиче?“, „Знаехте ли, че я е описал в „Произходът на злото“?“, „Ще изтеглят ли книгата от пазара?“. Не желаех да правя никакво изявление, не отворих прозорците и не свалих очилата си за слънце. Полицаите от управлението в Орора, които бяха изпратени тук да въвеждат ред сред журналистите и любопитните, ми проправиха път, така че успях да продължа по алеята между черниците и високите борове. Чух журналистите да викат: „Господин Голдман, защото сте дошли в Орора? Какво правите у Хари Куебърт? Господин Голдман, защо сте тук?“.

Защо бях тук? Защото ставаше дума за Хари. Който вероятно бе най-добрият ми приятел. Защото, колкото и учудващо да звучеше - в онзи момент дори аз не го съзнавах - Хари беше най-ценният ми приятел. В гимназията и в университета се бях оказал неспособен да завържа приятелства с младежи на моята възраст, от тези, които човек поддържа през целия си живот. Имах само Хари и странно, но отговорът на въпроса дали е виновен, или не за това, за което го обвиняваха, нямаше да промени нищо - щях да си остана негов приятел. Беше особено чувство. Мисля, че би ми се искало да мога да го намразя и да му се изплюя в лицето заедно с цялата нация. Би било по-просто. Само че случилото се ни най-малко не влияеше на отношението ми към него. Ако не друго, казвах си, той е човек, а човеците си имат демони. Всички си имат демони. Въпросът е доколко поносими са те.