Мартин Попов - Отплаване. Фантастичното пътешествие на Уайтснейк

„Е, работя!, възкликва Дейвид на въпроса ми дали пише нещо ново, което да следим. - Това е моя лична черта - да се опитвам да превърна негативите в позитиви. Но ако погледнете назад, аз имам 30-годишна кариера, с каквато не много хора могат да се похвалят. Убедил съм се, че ако приемеш музиката за своя спътница в живота, ще трябва да приемеш и смяната на настроенията и. И разбира се, през последните 50 години има значително по-модно ориентиран подход към музиката от страна на корпоративната музикална индустрия, от- колкото когато и да било преди. Аз не съм на 19 и не мога да пея и да свиря по този начин. А има огромен тийнейджърски пазар в момента. Това, че гоня 50-те не ми е голям бонус пред определени хора в момента. Такива са обстоятелствата и въпреки моите възходи и падения, въпреки че преминавам през подобен период, аз не съм се оттеглил и всъщност работя и подготвям следващата си стъпка. Всъщност имам много материал.“

„Албумът е в някои магазини и имам отношения с няколко вериги, но дистрибуцията е трудна. Най-важното е да разберат за теб. Поканиха ме да направя няколко специални участия по VH1, сега снимат материал за всяка отделна година и аз съм включен за 1987. И това си е реклама. Има и още няколко странични неща. Но трябва да се стигне до хората, Мартин. Пазарът е по-наситен от всякога. И едно от нещата, на които се опивам да се науча и ми е много трудно, е търпението.“

И все пак Дейвид се бори храбро, иска да учи и не се отказва: „За мен тъжното нещо е, че корпорациите са свикнали да правят евтини сделки. Преди много години, може би преди девет, излезе статия в „Billboard“ за Вал Азоли, стар мой приятел, който управлява „Атлантик Рекърдс“. И той казваше - защо да плащаме на големите имена милиони долари, когато можем да подпишем с десет по-малки колежански банди за същата сума, по 100 000 долара на група, и ако поне една от тях успее да направи хитов албум, нещо като „Hootie & The Blowfish“, ще си върнем парите. И не спомена нищо за изкуство.

А какво да кажем за бедните копелета, които отчаяно тънат в дългове, или за другите девет банди, чиито надежди и мечти са били да имат музикална кариера? Знаех, че камбаната бие на умряло. С навлизането на интернет и всякакви записващи устройства можеш да си направиш албум в гаража, да си направиш лейбъл и да излезеш на пазара. Но както виждате, корпорациите имат надмощие над дигиталните услуги. Целият смисъл на корпорациите е да контролират и да държат властта“.

Старите песни винаги ще ги има, като албатроси на мачтата на потъващия кораб, но не се знае дали това е благословия, или точно обратното. „Много често, като карам към някоя радиостанция и си настроя радиото в колата, на нея пускат „Slide It In“ или „Love Ain’t No Stranger“. Не можеш да си представиш колко диджеи са загубили девствеността си с „Love Ain’t No Stranger“. Радиата осъзнават, че правя добри интервюта и ме канят заради това.“

Следват десет години на позабравена слава за Дейвид, които го- ре-долу обхващат деветдесетте. Малко тих период със сигурност, но пак има какво да го държи във форма - платиненият албум „Coverdale Page“ и платиненият „Най-големите хитове“, с който отива на турне заедно с Адриан Ванденберг, Дени Кармаси, Руди Сарсо, кийбордиста Пол Миркович и прехваления, но с право Уорън Демартини от „Рат“ като втори китарист.

Появяват се и самостоятелен албум, както и полу-самостоятелен, и двата похвални, и двата свидетелство за сериозния талант зад целия този блясък на бандата от края на 80-те. В резултат „Restless Heart“ и „Into The Light“ действат като примамка за феновете да се върнат назад и да слушат първите два солови албума и оригиналната английска банда „Уайтснейк“. Елементи от „Restless Heart“ (за който също правят турне, но с много по-непретенциозна група за разлика от това през 1994 година) напомнят на слушателите и за албумите „Whitesnake“ и „Slip Of The Tongue“, за онези удоволствия, които днес те карат да чувстваш лек срам, станали са почти греховни, и то особено греховни, ако с тези песни гледаш и видеоклиповете им - които вече са удобно достъпни в YouTube - направени от Марти Колнър, който създава един свят на фантазии, недостижим за нас простосмъртните.

* * *

Следващия път, когато говорих с Дейвид, той беше в процес на неизбежното създаване на нова банда от свирепи пирати, която да свири старите хитове с цел след това да бъдат написани и нови, които да избягат от днешните модни тенденции и да хвърлят ръкавицата на песни като „Still Of The Night“ - по-скоро в творческо отношение, никой не е толкова глупав, че да очаква отново мултиплатинен албум.