Мартин Попов - Отплаване. Фантастичното пътешествие на Уайтснейк

„Споразумението, което направих със „Скорпиънс“, е заедно да сме хедлайнери и аз ще да пея около час в средата на концерта, защо- то за мен е добре да се възстанови издръжливостта ми след толкова много години“, казва Дейвид през 2003, върнал се обратно в зимните арени, където смята, че му е мястото.

Предишната кампания на „Уайтснейк“, турнето „Restless Heart Farewell Tour“, завършва в Южна Америка през декември 1997 година. Началото на следващото турне по случай 25-ата годишнина на бандата през януари на 2003 година - „25th Anniversary Tour“ - бележи най- дългия период между турнета в историята на групата. Най-дългото им отсъствие от сцената до момента е между края на турнето за „Slip Of The Tongue“ (официално наречено „Liquor And Poker World Tour“) и началото на турнето за албума от 1994 година „Най-големите хитове“.

„Бях много, много доволен, че ще играя ролята на месото точно в този сандвич, продължава Дейвид. - И освен това ще разполагаме само с около час на сцената, така че очевидно няма да имаме време да се лигавим. Няма да се впускаме в соло на барабани в продължение на двайсет минути. Е освен ако не се случи нещо наистина неочаквано. Но аз искам да е много стегнато. Също така записваме и най- големите хитове на живо, което никога не съм правил. Имам уебсайт whitesnake.com и членовете на моя борд ме уведомяват редовно относно исканията и желанията си и едно от тях е запис на живо. Не съм правил албум на живо от 1980 и определено няма нищо друго излязло освен нелегални записи на „Still Of The Night“, „Is This Love“, „Here I Go Again“ и другите такива като „Slow An’ Easy“. Така че основно моето усещане беше, че когато преди много години излязох на, така да се каже, турнето за сбогом с останалия свят, пях много от ранните песни, които си мислих, че ще ми е хубаво да направя, много от ранните неща на „Уайтснейк“, но те веднага остаряха. И аз определено съм съгласен с едно твое изказване, че това вече не бях аз. Това беше една определена глава от историята на моя живот, която е най-добре да оставим, каквато си е.“

„Не бива да забравяте какви са обстоятелствата, това е къщата на „Уайтснейк“, отсича Дейвид, който в някаква степен се е превърнал в усмивка от старите ленти, въпреки че би протестирал срещу това твърдение. - Това е къщата на „Уайтснейк“ и аз просто я преобзавеж- дам. Вкарвам цял куп нови интериорни дизайнери в нея. Нали знаете, най-важното при тези музиканти е, че свирят изключително добре. Казах им, че искам да видят песните. Не искам просто ей така да ги направим, искам да ги премислим - стига да запазим есенцията. Не искам да се превърнем в ретро кабаретно шоу, оставено по течението. В такъв случай просто бих се прибрал обратно в Тахо веднага! Казах им, че искам да се отнесат към песните сякаш са правили оригиналите, да видим как те биха ги направили. И сега десет, дванайсет години по-късно, как биха ги осъвременили, за да не звучат като от капсула на времето. Така че да, песните ще бъдат много познати, но зарядът, с който свирят тези момчета, е много въздействащ.“

Бандата, за която говори Дейвид по това време, се състои от него самия плюс Дъг Олдрич и Реб Бийч на китара, Марко Мендоса на бас, Том Друри на клавир, а на барабаните се завръща севернякът стоик Томи Олдридж.

„А всъщност вчера двамата седнаха и започнаха да се дразнят един друг с блус рифове, беше много освежаващо, смее се Дейвид, като говори за Реб и Дъг. - Аз съм стар фен на блус китарата. Няколко души от уебсайта ми имаха големи съмнения относно Реб, защото предишната му група, „Уингърс“ - в която аз смятам, че имаше страхотни музиканти - няма много рок слава. А аз им отговорих: „Ей, ако ми нямате доверие дори не си правете труда да идвате тук!“. Аз не слушам какво е правил някой с друга група. Слушам как свири и мисля за това с какво може да допринесе за „Уайтснейк“ и какво мога аз да направя за човека, за да иде по-напред. Този път ще се погрижа да няма поставени граници в творчески план. Имам предвид например за „Crying In The Rain“ Дъг Олдрич е великолепен; Мартин, той е великолепен за тази песен! Направо пощуря. Много е готино. Имаме страхотни музиканти, които са и великолепни хора. За Бога, човече, двамата китаристи дори излизат да вечерят заедно! Това не бях го виждал никога. Досега винаги е било приятелство само за пред камерите.“

„Власт. Пари. Хората постоянно говорят за тези неща, продължава Дейвид, все така чаровен, като насочва вниманието към Томи Олдридж, който е добре дошъл обратно заради лоялността, приемствеността и факта, че е част от двойката бойни коне, които се разбират добре и разбира се, получават добри пари. - Много рядко се връщам назад, но докато търсех нов барабанист, осъзнах, че всъщност търся Томи Олдридж Младши или Томи Олдридж Втори. Другото страхотно нещо е, че басистът, с когото исках да работя от много години - Марко Мендоса, всъщност е свирил с Томи от време на време в продължение на пет години. В музикално отношение е много трудно да намериш ритъм секция, която да комуникира добре помежду си. Защото аз градя музиката си върху това, нали разбирате? И един Господ знае колко дълго щеше да ми отнеме да намеря ритъм секция, която да си пасне. И трябва да ви кажа, че някои от момчетата не се бяха срещали никога, а още в първите дни на репетиции беше сякаш пет години са свирили заедно. Наистина се получаваше. Но в един момент с Томи седнахме да си говорим и обсъждахме как към края в „Уайтснейк“ тотално бяхме изгубили блус базата и всичко беше станало откровено крещящо и превзето. Не само дрехите. Приличахме на коледни елхи. Прекалено окичени, претрупани. А това се отразяваше и в музиката, което беше жалко. Защото аз пиша много емоционална, примитивна музика и ако бъде окичена прекалено много се губи целият смисъл.“