Мартин Попов - Отплаване. Фантастичното пътешествие на Уайтснейк

„Стигна се до лека вражда, отбелязва Калоднър, - и в крайна сметка трябваше да напиша извинение до Робърт Плант, което направих доброволно. Написах на ръка извинително писмо до него, когато бях в Аржентина с „Аеросмит“ през 1994. Пейдж и Плант също бяха там по някаква причина. Джими ми беше казал, че Робърт ми е наистина ядосан и аз исках да му пиша, че в никакъв случай не съм искал да проявя неуважение към него. Беше обиден, че съм събрал Дейвид Ковърдейл с Джими Пейдж. Предполагам, че си е мислил, че Дейвид Ковърдейл е втора класа, или не знам какво. Но не му харесваше. Той е един от малкото хора, на които аз наистина съм писал писмо, защото той е толкова важна фигура в историята на рока - написах му цяло писмо за това кое как се случи и как се чувствах аз по въпроса. Но разбирате ли, ако това го е обидило, аз не съм сторил нищо, за да го обидя. Той така се чувстваше. Това е нещо, което никой не знае, освен Джими Пейдж - той знае, че съм писал писмо.“

Въпреки всичко казано дотук, албумът „Coverdale Page“ все пак става платинен, но това се случва след необичайно сериозен тласък от лейбъла. Бандата свири седем пъти в Япония, но няма усещане за празничност у никого и това прекратява всички следващи появи на живо. От албума излизат пет сингъла, но само „Pride and Joy“ прави силно впечатление, а може би и „Shake My Tree“.

Минават още четири години преди Дейвид да се завърне към правенето на албуми. „Restless Heart“, който не излиза в Щатите, е обявен за албум на Дейвид Ковърдейл и „Уайтснейк“ и е самостоятелно про- дуциран, което не е много добър знак. Албумът е разнообразен - малко поп, малко блус, малко като едно време, но на много места е и доста рокаджийски - типичен солов албум. Най-изненадващ е елементът на последователност, отразена във факта, че съавтор на Дейвид почти за всички песни е Адриан Ванденберг, партньорът му и в „Slip Of The Tongue“. Дейвид опитва много неща в този похвален албум, но това, което присъства във всички песни, е едно отхвърляне на всички клишета и ексцесии - неща, за които той, неволно или не, се беше превърнал в олицетворение на размахващото ръце момче на хеър метъла.

„След албума с Пейдж мениджърът ми и аз обсъдихме, че може би е дошло време да започна да работя като Дейвид Ковърдейл, казва Дейвид на Мич Лафон. - Всичките ми договори за албуми са подписани като „Дейвид Ковърдейд, артистът, познат също като „Уайтснейк“. Никога не е включвало подписа на никой друг в нито един момент на „Уайтснейк“. Винаги е било „Дейвид Ковърдейд, артистът, познат също като „Уайтснейк“. Направих албум, наречен „Restless Heart“, който предхождаше „Into The Light“. Беше солов албум на Дейвид Ковърдейл, но изпълнителните продуценти, с които работех в „EMI“ в Лондон и които ми помогнаха да направя прехода от „Уайтснейк“ към Дейвид Ковърдейл, бяха сменени с други, които пък искаха албумът да бъде на „Уайтснейк“. Така че трябваше да сложа по-тежки китари и да засиля шибаните барабани, но за мен това не беше албум на „Уайтснейк“. Беше самостоятелен албум на Дейвид Ковърдейл. Но в крайна сметка осъзнах, че независимо дали ми харесва или не, аз бях познат с „Уайтснейк“. Това е моята марка [смее се]. Нямам его, което да ми казва: „Искам да видя името си горе“. Това не е нужно. Просто това си говорихме с мениджъра ми. Направихме Ковърдейл и Педж, така че защо да не направим и само Ковърдейл? Не се случи точно така, но на кого му пука?”

Това, което облекчава ситуацията, че Дейвид отива на заден план като артист, е фактът, че албумът на бандата от 1994, „Най-големите хитове“, става платинен в Щатите. Акцент в него са и три европейски бонус парчета от златната им ера - деликатно напомняне от Джон Калоднър, че съществува радикално по-нежна версия на „Here I Go Again“, която е била направена, както изглежда, просто ей така.

След акустичния албум с изпълнения на живо, наречен „Starkers In Tokyo“, пуснат скромно в Япония, Дейвид се завръща със своя първи официален самостоятелен албум след „Northwinds“ от 1978.

„О, мисля, че това е най-последователният албум, който някога съм правил, ми каза Ковърдейл през 2001 година по отношение на „Into The Light“. - Никога не съм имал творба, която да е толкова добре приета от критиката повсеместно. Имам пълна вяра в албума. Въпросът е как да стигне до хората. Надявам се да има добри археолози, които копаят надълбоко, за да изровят нещо такова [смее се]. Както съм казвал и преди, никога не съм се водил по модата, освен през осемдесетте, когато стана много модерно да бъдеш в хард рок банда. Иначе не мисля, че бих бил способен да поддържам кариерата си в продължение на 30 години. Такива са обстоятелствата, че имам пълна вяра в този албум. Не е модерен албум. Не е така публично успешен, както бих искал, но още съм на мнението, че може и да стане успешен с малко помощ. Песните са много достъпни, има много от мен, той е хубава дисекция на това, което съм аз, какво съм направил, къде съм, и къде искам да стигна. Есенцията в песните винаги съдържа трите елемента, с които се изразявам най-добре - рок, соул и блус.“