Мартин Попов - Отплаване. Фантастичното пътешествие на Уайтснейк

След „Пърпъл“ Дейвид Ковърдейл се оплита в собствените си конци. Вярно, че той обвинява лошия късмет за своята солова рок кариера, която прилича повече на играта „Скрабъл“, с всички тези объркващи варианти на имена на групи и албуми, преди да изкристализира в „Уайтснейк“. Но фактите са пред него: публиката не иска фънки R&B блус фюзън, или каквото там се опитва да продава той. И това го показват както вече провалилият се проект на Пейс-Аштън-Лорд, така и „Иън Гилън Бенд“, които едва се задържат на повърхността. Ковърдейл и бандата му от изпечени пирати могат да разчитат само на своята силна воля, за да променят възприятията на (на пръв поглед) непреклонната публика. Бавно, с известен успех, те правят точно това.

От юли до август 1978 групата работи по първия си истински албум, който ще бъде наречен „Trouble“, в студиото „Сентръл Рекордърс“ в сърцето на Лондон близо до Чаринг Крос. Роджър Глоувър препоръчва мястото на Ковърдейл, когато работят заедно по „Northwinds“. То е малко, тясно и задушно, с контролна зала на горния етаж, но все пак върши работа и по-важното - евтино е.

Джон Лорд изведнъж се оказва свободен точно когато привър- шват с албума, и Дейвид бърза да го качи на палубата на „Уайтснейк“, след като опитите да привлекат талантливия Колин Таунс от групата на Гилън се провалят, като същото се случва и с опитите им да вербуват Тони Аштън. За малко да стане обратното. Джон Лорд и Иън Пейс навиват Ковърдейл да се присъедини към тях в Пейс-Аштън- Лорд, но Дейвид решава (и се оказва прав), че това не би била добра стъпка за кариерата му. За да бъде още по-сложно, Мик Ралфс от „Бед Къмпъни“ лобира за Лорд в неговата банда, но Пол Роджърс отхвърля идеята (нека си припомним, че Роджърс и Мууди са 6или заедно в няколко групи на младини).

В процеса на работа по албума „Trouble“ Ковърдейл представя на Мууди и Марсдън своите музикални идеи, родени в Бавария, изсвирени на пиано и записани на един магнетофон „Teac 3300S“. Това се случва в (така нареченото от него) миризливо мазе зад офисите на „Пърпъл“ на улица Нюман 25, Западен Лондон. Албумът е изкован за десет дни, включително смесването (и разходките до „Нюман Армс“ - една доста скъпичка малка кръчма - за да се подкрепят с бира), като голяма част от финалния процес се състои в това да трият записаното от клавириста Пийт Соли, за да може Джон Лорд да участва със своя талант.

„Това, което Джон добави, беше това, което само Джон умее, спомня си Марсдън. - Имам предвид, че когато той започна да записва своите неща за „Trouble“, ние вече ги бяхме записали с предишния ни клавирист. Но когато Джон донесе своя „Хамънд“ орган в студиото, стаята буквално се разтресе. Пък и той имаше едно особено обаяние като човек; а като музикант - всеки знае за какво става дума.“

Ковърдейл добавя: „Това, което много хора не осъзнават... те гледат на „Пърпъл“ като на колектив или най-вече обръщат внимание на Ричи. Но огромна част от звука на „Пърпъл“ идва от лявата ръка на Джон Лорд и този специално направен „Хамънд“ орган. Божичко, направо ти се разтрисат хемороидите, когато той удари долните клавиши“.

„Джон Лорд е дипломат и анализатор, добавя Глен Хюз, като си спомня дните в „Пърпъл“. - Всъщност мисля, че той беше гръбнакът на групата. Към края, когато се взимаха много решения, те минаваха през него, защото той беше по-стабилен като човек, поне така си спомням.“

* * *

Нийл Мъри отбелязва и то с право, че макар да са заменили партиите на Пийт Соли с тези на Джон Лорд, участието на Соли се усеща в албума най-вече в посока джаз фюжън. „Да не забравяме, че Пийт Соли беше клавиристът при правенето на албума „Trouble“, той записа целия албум. Така че неговото влияние, що се отнася до клавирите - които не бяха „Хамънд“ орган и по-традиционни рок кдавири - беше повече в посока синтезатори и такива неща. Но после дойде Джон Лорд и пресвири всички клавири в албума без въобще да е участвал в творческия процес или в репетициите.“

Мъри не може да си спомни дали Лорд е ползвал нещата на Соли. Но твърди, че бързането би повлияло на резултата от работата на Джон и той не би могъл да покаже това, което е. „Не бях в студиото, когато той записваше. Но си представям, че е дошъл със свои неща, едва ли е имал време да разучи песните. А има и друго. Когато си сам, свириш различно. Когато презаписваш нещо сам в студиото, е различно от това да свириш с цялата банда. Всички гледат само теб и имаш чувството, че трябва да изсвириш всичко перфектно още от първия път. Докато ако сте заедно и един вид репетирате може и да оплескаш нещо или да пробваш нещо различно. Тогава няма такова значение и имаш времето да се настроиш и да откриеш това, което работи най- добре. Всъщност най-добрият начин е да използваш някое турне, за да изсвириш всяка песен по двайсет пъти преди да влезеш в студиото. Но най-общо казано това е невъзможно. И това е неприятното за всеки албум - че сте можели да го направите много по-добре, че изпълнението и дори аранжимента са можели да бъдат много по-добри, ако сте имали възможност първо да ги изпробвате на живо.“