Мартин Попов - Отплаване. Фантастичното пътешествие на Уайтснейк

Това е точно наблюдение от страна на Дейвид. Трябва да се има предвид, че този тип музика е доста извън модата в Англия по онова време, защото средата на 1977 е пикът на пънк-манията. В прес- изявите си Дейв е комбинация от упоритост, самонадеяност, самокритика и пренебрежителност, но и изказва благодарност, че е имал шанса да направи този албум. Казва, че едва на 26 години вече го наричат рок-динозавър. По същество, той прави едно странно социологическо проучване, тестване на твърдението си, че има пазар за блус-рок в един свят, полудял по пънка.

Забележителното (и забавното) е, че и Глен Хюз, и „Иън Гилън Бенд“, и Пейс-Аштън-Лорд издават албуми в рамките на месец след старта на Ковърдейл, като всички те са в посока блус фънки фюжън - в по-мекия рок спектър. Само „Рейнбоу“, също с албум през 1977, следват открито метълската вълна след „Пърпъл“. По това време, Дейвид вече записва втория си албум, работи по „Northwinds“ в „Еър Студиос“ в Лондон, между 10 и 19 април.

„Започнахме записването на албума в Лондон през август миналата година, казва Ковърдейл пред „Мелъди Мейкър“ през май 1977. - Нямаше репетиции, нямаше нищо. Но музикантите ме накараха да се гордея с тях. Сред тях няма звезди, въпреки че са добре познати в този бизнес. Аз ги събрах лично или с лични препоръки - стари приятели или хора, на които съм се възхищавал. Те свириха отлично заедно. Имах достатъчно вяра в себе си, за да не се хвърля да търся просто известни имена. Направихме албума за около две седмици, а вокалите се наслагваха в „Мюзикланд“. Освен музиката, която създадохме с тези хора, това беше и едно от най-хубавите ми изкарвания. Най-хубавото беше, че тези музиканти са момчета, които работят от любов към музиката и за тях не е само бизнес. Всичко беше много спонтанно.“

Що се отнася до втория по ранг в командването, Мики Мууди, Ковърдейл не пести своите възхвали. „Този човек е гений и съм сигурен, че в рамките на една година той ще бъде признат като истински майстор на китарата. Ако се върна към първия ни албум, трябва да кажа, че той нямаше определена посока. Нещо като преходен период между мен като част от „Дийп Пърпъл“ и моята солова кариера. Напуснах „Пърпъл“ през март миналата година и имах много песни, които бях написал, но които не можех да направя с тях. Знаех, че няма да се впишат в концепцията на групата, защото бяхме... ами, концептуална банда, която свири дене музика. Това беше много разочароващо и беше трудно да пишеш в такава обстановка. Така че, когато раздялата дойде и реших да направя албум, имах много песни под ръка. Беше странно след „Пърпъл“, защото прекарах доста време, като просто си седях на задника и не правех нищо. В такива моменти човек е склонен да изпадне в ужасна апатия, но след като започнах да работя, това ме зареди и хъсът ми се върна. Сега само си повтарям, че трябва търпение! Има бизнес съображения, които диктуват темпото ти и нещата не винаги стават толкова бързо, колкото ти се иска. Понякога едва се сдържам.“

В по-късни интервюта Ковърдейл дори казва, че, когато е бил по- млад, Мууди е бил един от героите му и че там, където са израснали, много хора помнят китарата му „Гибсън“ и кремавия „Фендер Телекастър“, за който се говорело, че преди това е принадлежал на Джеф Бек.

* * *

Ето какво пише журналистът от „Керанг“, Марк Пътърфорд, в ретроспективна оценка за първия албум: „Дейвид нямаше много поводи да се усмихва през август 1976. Хубавата му колибка е „Пърпъл“ току-що се беше сринала и от прахта стърчаха само неговите (нелепи) обувки на платформи, а идиотските правни спорове заплашваха да спрат златната му кариера поне временно. Както „Гласът“ сам споделя: „Жизнерадостните песни бяха написани в новия ми дом... мрачните са резултат, повече или по-малко, на трите месеца престой в един хотел в Мюнхен“. Но тези от първия тип са малко, а тези от втория доста повече и това е достатъчно, за да заври отварата, която дава на албума привкус на меланхолия, разочарование и откровено отчаяние. Въпреки че като цяло е един трезв албум, отнема време да го харесаш, привличането е латентна реакция. Първоначално бях разочарован, глупаво очаквах перифраза на „Пърпъл“, но после го заобичах, като опознах песните, пълни с емоция, и тяхната връзка с тежкото състояние на Ковърдейл“.

Десет месеца по-късно, през март 1978, Дейвид се завръща с „Northwinds“ без междувременно да е имало каквито и да било турнета заради все още действащи забрани от договора му с „Пърпъл“. Албумът, като предшественика си, излиза с „Пърпъл Рекърдс“, което допълнително подчертава степента, в която Дейвид все още е забъркан в бизнес отношения със старата си група. „Да, още една измама, смее се Ковърдейл. - Смешното е, че когато се присъединих към групата, се хвалех на всичките си приятели, че имаме собствена звукозаписна компания! Но това беше само една измама от страна на мениджмънта. Те си взимаха аванса, як процент от основата, а после даваха на групата по-малко, отколкото примерно „Уорнър“ или EMI. А бандата си казва: „Вижте, имаме си собствена звукозаписна компания“. Седя тук, в моя офис, който е пълен с платинени албуми, и гледам тези плочи, издадени от „Пърпъл Рекърдс“, лилави, с голямо бяло „Р“. Е, и какво? Имахме си собствена звукозаписна компания - голяма работа [смее се].“