Мартин Попов - Отплаване. Фантастичното пътешествие на Уайтснейк

„Всичко започна много добре, а после някак си тръгна надолу, колкото повече се намесваха страничните забавления, въздъхва Ковъ- рдейл. - Всъщност беше много, много труден момент. Напуснах „Дийп Пърпъл“ и донякъде пазех причините в тайна от уважение към Джон Лорд и Иън Пейс, но всичко деградираше много бързо що се отнася до концертите и цялостното отношение. Много дрога и алкохол - грозна гледка. А имаше и много неуважение към името на групата, на което държа и до ден днешен.“

А после? Ковърдейл казва, че е можело изобщо да няма „Уайт- снейк“, ако тогава е отишъл в... „Рейнбоу“!

„Мисля, че това, което влоши отношението на Ричи към мен, беше, че му отказах за „Рейнбоу“, казва Ковърдейл, един доста странен кандидат за ролята, имайки предвид товара от последните три години. - Той първо ми даде да чуя няколко песни. И аз казах, че ми приличат на песни на „Machine Head“. Имам предвид, ако изключим вокалите на Рони, те са си много в стил „Machine Head“ и спокойно можеха да са от ерата на Гилън, „Пърпъл версия II“, както я наричат, и аз почувствах това като стъпка назад за мен. Както казах, климатът в момента изискваше да се движиш напред. А и аз, разбира се, търсех блус и соул елементи, друг тип китари, плавни блусарски „ликове“. Нямаше да ни се получи заедно.“

Когато „Дийп Пърпъл“ се спуква като балон, Дейвид Ковърдейл се озовава в период на преосмисляне. Женен за германката Джули Борковски (през 1974), той чака дете и живее в Бавария на място, което описва като „красива къща като от стенен часовник с кукувица“, и всичко, което Дейвид иска да прави сега са песни в стил Уилсън Пикет, както ги нарича, само че с повечко шум. Сам си признава, че се е превърнал от „момченцето“, което гледа на „Дийп Пърпъл“ със страхопочитание, в типичен пример за „болестта на вокалиста“. И не в лош смисъл; истината е, че Дейвид Ковърдейл е обул кожените панталони с нужните увереност и ресурси, за да направи група, в центъра на която да е той.

Избирането на име е придружено от много бъркотия. Ковърдейл казва, че винаги е искал неговият нов проект да бъде група, а не солов акт, а името на първия албум, „White Snake“, изглежда клони натам. Помислете само. Дебютен соло албум, само че с провокативно заглавие, с шрифт като змия - изглежда си точно като име на група. И все пак явно Дейвид не е готов да направи тази крачка: като гледаш логото, малко трудно се разбира дали са две отделни думи, или е една.

Вторият албум „Northwinds“ отново е описан като албум на Дейвид Ковърдейл, но пак е спорно дали заглавието му е една дума, или две отделни. После следва „Snakebite“, който e ЕР 7и съдържа само четири песни. Тук вече се уточнява: „Дейвид Ковърдейл представя „Уайтснейк“. Но за още по-голямо объркване, извън Великобритания „Snakebite“ излиза като дългосвирещ албум с миш-маш от песни - четирите нови парчета са комбинирани с още четири от „Northwinds“ - а името на групата е само „Уайтснейк“.

Накрая идва първият дългосвирещ албум, наречен „Trouble“, и маниаците на тема последователност могат да си отдъхнат. В музикално отношение може да се проследи линията, която минава през всичките - от фънк, блус, баладичност и експерименталност в началото до „Trouble“, който прилича много повече на времето, когато Дейвид е в „Дийп Пърпъл“.

Албумът „White Snake“ включва сложен списък от герои, които само наполовина могат да се нарекат група, но втори по историческа важност сред действащите лица е старият другар на Дейвид - Мики Мууди.

„Преди да се стигне до групата „Уайтснейк“, Дейвид направи два солови албума, в които аз участвах, обяснява Мууди, ровейки в бъркотията от спомени, която представлява ранната история на групата. - С Дейвид се познаваме отдавна. Идваме от един и същи град с него и с Пол Роджърс: Мидълсбро [най-близкият по-голям град до Солтбърн], в североизточна Англия, работнически град, където хората работят в заводи за стомана. С Пол ходихме в едно и също училище. Бяхме в един клас четири-пет години в гимназията - ние не му казвахме така, казвахме му средно училище. Израснах с Пол. Бяхме от един град и учихме в една класна стая. Направихме си група, когато бяхме на 14. Казваше се „Роудрънърс“. Следващата носеше името „Уайлдфлауърс“. Отидохме в Лондон и станахме приятели с Пол Косов, който работеше в музикален магазин. Аз се върнах в Мидълсбро, за да уча класическа китара, а Пол направи група с Косов и останалото е история.“