Брад Тор - Последният патриот

— Късметлия. Може ли да ги разпознае?

Расмусен поклати глава.

— Били са с маски.

— А видеозаписите от охранителните камери? Парковата полиция е монтирала камери на Мемориала на Джеферсън.

— Не са работели, когато е станало убийството. Казаха, че проверяват каква е причината.

На Озбек му ставаше все по-интересно.

— Били ли са в интимни отношения с жертвата?

— Следователите проучват и тази възможност.

— С какво друго разполагаме?

— Полицаите от парка твърдят, че той го е извършил — имало е кръв по ръцете му, по дрехите му, навсякъде. Салям казва, че се е опитвал да спаси живота на жертвата.

— Намерили ли са оръжието?

Прободена е с нож, но е почистен. Няма пръстови отпечатъци. В полицията го въртят на шиш, откакто са го арестували. Но той мълчал като риба, и точно когато мислели, че вече са го пречупили, той им разказал историята за АНП.

— Какво му е съобщила информаторката? — попита Озбек.

— Според Салям, била попаднала на нещо голямо. Май че ФАИВ са наели убиец.

— И този убиец е бил обучаван по програмата „Трансепт“?

Расмусен кимна.

— Не знам дали лъже, но наистина е споменал „Трансепт“, а и двамата знаем много добре, че тази програма е строго секретна. Не може да си го е измислил.

— Прав си, не може. Очевидно някой се е разприказвал.

— Ще ти кажа и още нещо. Макар че ченгетата не са много впечатлени от момъка, той наистина говори като агент от разузнаването.

Озбек погледна колегата си.

— Може би наистина смята, че работи за ФБР.

Расмусен кимна отново.

— Говорих с хората ни във ФБР и с един мой агент в полицейското управление на Вашингтон, където се води следствието. Готови са да ни оставят да говорим с човека, тъй като ЦРУ е било споменато по време на разпитите и те не знаят какво да мислят.

— Кога?

— Когато пожелаем.

— Добре — отвърна Озбек. — Да видим какво имаме за Фондацията за американско-ислямски връзки, Андрю Салям и особено за програмата „Трансепт“.

Расмусен взе папката.

— Много добре, но ние никога не сме чували за програмата „Трансепт“. Нареждане отгоре.

ПАРИЖ

Един призрак в средата на четиридесетте, облечен в светлокафяви панталони от рипсено кадифе и морскосин пуловер, седеше на тясна, боядисана в зелено пейка и съзерцаваше средновековните руини в парка „Монсо“. Никой от познатите му в предишния му живот не го беше виждал от пет години.

Кестенявата му коса беше средно дълга, единственото, което правеше впечатление на иначе невзрачното му лице, беше острият поглед на зелените му очи иззад очилата с телени рамки. Беше обут в кафяви обувки от кожа. Висок малко над метър и седемдесет и пет, той имаше стегнатото тяло на добре трениран атлет.

В един таен джоб на якето му марка „Барбър“ имаше паспорт с фалшиво име. Името в паспорта не беше по-различно от другите имена, които беше ползвал досега — нито по-добро, нито по-лошо. Определено англосаксонско, като името, което беше използвал за задачата си в Рим. То му подхождаше, както и истинското му християнско име — Матю Дод.

Беше се отказал от името си, когато прие исляма. Не му беше трудно. С всичките имена, които бе имал по време на кариерата си, вече почти не помнеше кой е всъщност.

Единственото, което му беше давало опора и беше придавало смисъл на живота му, бяха красивата му съпруга и малкият му син, но тях отдавна ги нямаше, вече почти десет години. Загинаха в автомобилна злополука, докато той отсъстваше, изпратен да изпълнява някаква задача. Виновна беше една разглезена пияна тийнейджърка с чисто новото си беемве.

Шефовете му дори не се сетиха да му съобщят за катастрофата. Казаха му чак след приключването на операцията — беше минал цял месец, жена му и синът му бяха вече погребани. Една седмица по-късно момичето, което му беше отнело семейството, заряза програмата за алкохолици, в която я беше уредил адвокатът на семейството й, благодарение на връзките си, и тя продължи да живее живота си, сякаш нищо не се беше случило. Не прекара в затвора и един ден. Това беше не само несправедливо, но и неморално.

Когато научи, какво е станало, убиецът имаше чувството, че в тялото му се забиват дълги куки и късат плътта му. След болката изпадна в тревожно вцепенение. В едно сиво общество, в което всичко може да бъде оправдано, представено рационално или извъртяно така, че да придобие противоположно значение, той копнееше за ясно разграничение между бялото и черното. Още повече копнееше да се намери някой, който да му обясни как е могло да се случи всичко това. Някои обвиняваха родителите на момичето, други — връстниците й, трети — обществото като цяло. Дод просто изпадаше във все по-дълбока депресия.