Брад Тор - Последният патриот

Работодателите му дадоха отпуска по болест и после, когато отново им потрябва, го прекараха през безброй тестове, решиха, че е годен за работа на терен и го изпратиха да свърши онова, за което им трябваше.

Беше се опитал да удави мъката си в алкохол и кръв, рискуваше и поемаше задачи, които никой друг не искаше да изпълни. За него вече нямаше нищо в този живот. Или поне така си мислеше.

Все още помнеше деня, когато стана мюсюлманин. Тогава си избра мюсюлманското име Мажд ал-Дин — „слава на вярата“. Името беше хубаво и подхождаше на новия му живот.

Чрез жестоката болка от загубата на жена си и сина си Дод бе осъзнал, че мюсюлманите притежават в изобилие нещо, което липсва на съотечествениците му. Това беше вярата. Освен това мюсюлманите се придържаха към ясни морални норми, които очертаваха границата между доброто и злото.

До петдесетте години на двадесети век децата в Америка бързаха да станат възрастни. Когато порастваха, те поемаха ролята си на възрастни гордо, оставяха детството зад себе си и намятаха плаща на отговорността, честа и достойнството. Възприемаха и пропагандираха идеите на предишните поколения и храбро се справяха с новите идеи и проблеми, пред които бяха изправени семействата, общността и нацията им. Тези дни бяха отминали отдавна.

Днешните американците бягаха от съзряването, предпочитаха да останат във възрастта на вечното юношество. Неуспехът им да продължат напред с лекота и достойнство създаде вакуум в американското общество. Гледаха на връзките си като на запалки за еднократна употреба и захвърляха браковете си, щом се изхабят. Децата оставаха без семейства, дори по-лошо — без възрастни край тях, които да им служат за пример на отговорно поведение.

С това нежелание на хората да израснат и да съзреят нацията беше загубила основните си ценности и идеали. Ценностите и идеалите се бяха изродили в един манталитет, според който и мъже, и жени се ръководеха от принципа всеки за себе си, а материалното стоеше на първо място пред духовното и смирението пред Бога.

Именно тази липса на уважение и ред в американското общество, според Дод, го тласна към исляма. В началото беше скептичен, но колкото повече наблюдаваше живота на благочестивите мюсюлмани, които беше срещал в Афганистан, Пакистан и на други места, където го отвеждаше работата му, все по-ясно осъзнаваше, че отговорът, който търси, може да му даде единствено ислямът.

Ислямът създаваше чувство за чест. Нормите му осигуряваха живот в достойнство и в мир. Ислямът не беше проблем, той беше решението, при това единственото, което би могло да спаси Съединените щати.

За да ускори спасението на Америка, Дод се беше отдал изцяло на Аллах. Виждаше себе си като прецизен инструмент, направляван от неговата воля. Бързо се появи и наставник в лицето на един имам с благ глас в Балтимор, където Дод държеше малък апартамент. В началото имамът беше подозрителен, но когато разбра, че Дод искрено е приел исляма, проучи миналото му и го представи на друг имам, който реши, че Дод може да им бъде полезен.

Името на имама беше Махмуд Омар. Дод не го беше виждал преди, но човекът му направи огромно впечатление. Той беше саудитец на четиридесетина години и имаше властно присъствие, което се дължеше не само на проницателните очи и едрата му фигура, но и на отличното познаване на западната, и най-вече на американската култура. Дод беше твърдо решен да използва уменията си, за да работи за доброто на Америка, а шейх Омар беше доволен, че има такъв опитен воин, който да се бори за исляма.

Омар подпомагаше международния джихад и в началото поверяваше на Дод дребни задачи, винаги извън Съединените щати. Постепенно доверието и вярата му в Дод се засилиха и едновременно с това задачите, които му възлагаше, ставаха все по-сериозни. Дод най-често провеждаше наказателни операции от името на съмишлениците на Омар и благодетелите му от Близкия Изток.

Тази работа му беше безинтересна и започна да му дотяга. След време вече не виждаше каква полза има Америка от всичко това, а и не смяташе, че по този начин допринася за разпространението на мюсюлманската кауза в Америка.

Искаше да се върне у дома. Беше уморен от смъртта и искаше да продължи да живее. Тогава му възложиха задачата за Халифа.

Омар го изпрати в Рим и използва други двама души във Вашингтон. Макар че се бяха консултирали с Дод за изпълнението на задачата си при Мемориала на Джеферсън, нещата не се развиха по план. Полицаите, охраняващи парка, очевидно бяха променили графика на патрулите си. Убийците на Омар трябваше да разполагат с двадесет минути, но един патрул се оказа по петите им.