Крис Картър - Престъпен ум

Хънтър продължаваше да наблюдава Лушън, който се вълнуваше от собствения си разказ като проповедник в църква. И дори още повече, защото виждаше, че думите му карат Тейлър да се чуди.

— Искаш да кажеш, че доводът на Робърт в спора ви преди толкова много години те е накарал да започнеш да убиваш? — иронично попита тя. — Търсиш да обвиниш някого за онова, което си извършил? Е, това е типично.

Лушън отметна назад глава и се засмя оживено.

— Съвсем не, агент Тейлър. Извършил съм го, защото съм искал. — Той насочи пръст към Хънтър. — Но да оставим физиологията. Спорът ме накара да се замисля, стари приятелю, защо тогава осъзнах, че трябва да направя точно това. Да престана да фантазирам и да се боря с подтика. Да се придвижа на следващо ниво… брат Б. Затова започнах да планирам. Едно от великите неща в изучаването на криминологията, агент Тейлър, е, че учим за някои от най-забележителните убийци, вървели по тази земя. И повярвайте ми, изучил съм ги подробно. Абонирах се и четях специализирани вестници и списания. Разнищих трудовете на безброй изтъкнати криминални психиатри. Научих всичко за сексуалните убийства, серийните убийци, военните убийци, масовите убийци и професионалните убийци. Изследвах масовите кланета и заговорите за убийства. Научих всичко, което можах, по темата, но обърнах специално внимание на… грешките на извършителите. Особено грешките, довели до залавянето им.

Тейлър реши да отвърне на атаката му.

— Изглежда не си внимавал много, като се има предвид сегашното ти положение. — Тя обходи с поглед килията.

Лушън не се притесни от язвителната ѝ забележка.

— О, напротив, агент Тейлър, бях изключително внимателен. За жалост никой не може да предвиди нещастните случаи. Причината в момента да седя тук е не защото допуснах грешка, нито пък в някакви ваши или на организацията, за която работите, заслуги, а нелепо стечение на обстоятелствата преди седем дни. Събитията излязоха от контрола ми. Признайте, агент Тейлър, ФБР нямаше представа, че аз съществувам. Не ме разследвахте, нито мен, нито някоя от фалшивите ми самоличност или деянията, които съм извършил.

— Все някога щяхме да стигнем до теб — отвърна Тейлър.

— Разбира се, че щяхте. — Лушън се ухили самонадеяно. — Все едно, както казах, започнах да планирам. И първото в списъка ми беше да намеря уединено и анонимно място, където няма да ме безпокоят. Място, където да действам бавно и спокойно.

— И си го открил в Ла Хонда — обади се Хънтър.

— О, да — потвърди Лушън. — Стара изоставена малка къща в гората. Беше близо до Станфорд и не ми отнемаше много време да отида там. А най-хубавото беше, че можех да използвам усамотени черни пътища, за да стигна до нея. Никой не би могъл да ме забележи.

Лушън стана и се протегна.

— Къщата все още е там. Посетих я неотдавна — добави той, но не седна. — Вижте, малко ме заболя главата и огладнях. Хайде да си починем, какво ще кажете? — Надигна ръкава си и погледна китката си, сякаш имаше часовник. — Да започнем отново след два часа. Как ви звучи?

— Недобре, Лушън — отговори Хънтър. — Къде са останките на Сюзън?

— Ще разбереш след два часа, Робърт. Какво значение има? Няма да се втурнеш да я спасяваш, нали?

Навън слънцето блестеше ярко на безоблачното небе. Беше един от онези топли и приятни дни, които карат повечето хора да се усмихват без очевидна причина, но вълшебството му не проникваше през стените на сградата на ФБР.

Хънтър беше намерил свободна стая за конференции на втория етаж и стоеше до прозореца и гледаше в празното пространство, когато Тейлър влезе тихо и затвори вратата зад себе си.

— Ето къде си бил.

Без да се обръща, той погледна часовника си. Бяха минали само десетина минути, откакто бяха оставили Лушън в килията му, но имаше чувството, че са били часове.

— Добре ли си? — попита Тейлър и се приближи до него.

— Да, добре съм — с твърд и уверен глас отговори Хънтър.

Тя се поколеба за миг.

— Виж, аз трябва да изляза от тук за малко.

Той се обърна и я погледна.

— Нуждая се да изляза и да подишам чист въздух, преди да се върна в подземието.

Разбираше я напълно.

— Знам едно място недалеч от тук. В хубави дни като днес изнасят маси навън — добави Тейлър. — Храната е страхотна, но ако не си гладен, кафето им също е чудесно. Какво ще кажеш? Да се махнем ли от тук за малко?

Не беше необходимо да го пита втори път.

Въпреки че за последен път бяха яли преди четири и половина часа, нито Хънтър, нито Тейлър имаха апетит. Той си поръча кафе без захар и сметана, а тя предпочете двойно еспресо. Двамата седнаха на маса навън в малкия италиански ресторант на Гарисънвил Роуд, на по-малко от петнайсет минути с кола от Академията на ФБР.