Крис Картър - Престъпен ум

Хънтър забеляза мълчаливия гневен изблик на приятеля си, стана, наля му нова чаша вода и я сложи на масата.

— Благодаря. — Лушън се втренчи в чашата. — Съжалявам, че ще го кажа, но не бях достатъчно силен, Робърт — продължи Лушън. — Не съм сигурен дали защото бях много влюбен, или просто бях погълнат от мига, но вместо да я разубедя, накрая се присъединих към нея и започнах да опитвам дрогата, която тя употребяваше.

Последва изпълнено с паника неловко мълчание.

Хънтър продължи да наблюдава приятеля си.

— Проблемът е, със сигурност ти го знаеш, че е трудно само да опиташ някои от тези боклуци. — Лушън наведе глава към ръцете си. — И аз се пристрастих.

— За какви наркотици става дума?

Лушън повдигна рамене.

— Силните. Към които веднага се пристрастяваш… и алкохол. Започнах да пия много.

Хънтър беше виждал толкова много силни хора да стават жертва на този вид дрога, че им беше изгубил броя.

— От там нататък всичко тръгна надолу, при това бързо. Всички пари, които имах, отидоха за осигуряването на припаси за навика на Карън и моя. Пристрастяването изяде финансите ми по-бързо, отколкото можеш да си представиш. Животът ми рухна. Прекъснах следването в Йейл на третата година и бях готов да направя всичко, за да получа ежедневната си доза. Натрупах огромни дългове навсякъде и към неподходящи хора. Карън ме запозна с тях. Наистина бяха лоши.

— Нямаше ли към кого да се обърнеш за помощ? — попита Хънтър. — Не говоря за финансова подкрепа, а за някой, който да ти помогне да се отървеш от навика и да се съвземеш.

Лушън погледна Хънтър и се усмихна иронично.

— Познаваш ме, Робърт. Никога не съм имал много близки приятели. Прекъснах връзките с малцината, които имах.

Хънтър разбра намека.

— И все пак можеше да ме потърсиш, Лушън. Знаеше къде съм. Ние бяхме най-добри приятели. Щях да ти помогна. — Робърт млъкна и погледът му стана твърд, когато осъзна грешката си. — Мамка му, ти вече си бил пристрастен, когато дойде за дипломирането ми за докторска степен, нали? Затова остана в Лос Анджелис само двайсет и четири часа. Но аз бях толкова погълнат от събитието, че не забелязах. Това е бил зовът ти за помощ.

Лушън отмести поглед встрани.

Хънтър почувства вина, която сякаш прониза плътта му.

— Трябваше да ми кажеш нещо. Щях да ти помогна. Знаеш го. Съжалявам, че не забелязах.

— Може би трябваше да ти кажа. Може би това беше една от големите ми грешки. Но няма да се разкайвам за неща, които са отминали отдавна, Робърт. Неща, които не могат да бъдат променени. Всичко, което ми се случи, си направих сам. Вината е моя, на никого другиго. Знам го и го приемам. И да, знам, че всеки се нуждае от малко помощ от време на време, но не знаех как да я поискам.

Сега беше ред на Хънтър да отпие глътка вода.

— С Карън ли беше все още, когато дойде в Лос Анджелис? — попита той.

Лушън кимна.

— Тя също напусна Йейл и направи някои много… много глупави неща, за да се сдобие с пари. — Лушън се поколеба, пое си дълбоко дъх и очите му се натъжиха. — Останахме заедно три години. Докато тя умря от свръхдоза. — Последва дълго мълчание. — Издъхна в ръцете ми.

Той отмести поглед встрани, когато твърдостта му започна да се пропуква. Очите му се напълниха със сълзи, но се държеше.

В стаята настъпи тишина.

— Много съжалявам — каза Хънтър.

Лушън кимна и потърка лице с окованите си ръце.

— Какво стана после? — попита Хънтър.

— След това наистина отидох в ада, стъпка по стъпка. Загубих пътя. Обзе ме силна депресия, връхлетя ме с пълна скорост. Вместо да си взема поука от случилото се с Карън и да зарежа навика, аз затънах още по-надълбоко. — Лушън отново погледна крадешком към еднопосочното огледало. — Вече трябваше да съм умрял и в много отношения ми се иска да беше така. Борбата беше много дълга, бавна и болезнена. Отне ми много години, докато успея да поставя под контрол пристрастяването си. И още няколко, докато най-накрая преодолея зависимостта си. И през цялото време затъвах във все повече дългове и се забърквах с най-лошите типове, които може да предложи обществото.

Анализите на кръвта, извършени от ФБР, бяха показали, че Лушън Фолтър е чист. Хънтър знаеше това.

— И кога най-после се отказа? — попита той.

— Преди няколко години — отвърна Лушън, нарочно уклончиво. — Дотогава бях загубил всякаква надежда за кариера в психологията или нещо свястно. Работих на няколко места, повечето ужасни, а някои не съвсем легални. Накрая намразих онова, в което се бях превърнал. Въпреки че бях чист, вече не бях предишният човек. Не бях Лушън Фолтър. Бях станал съвършено различен. Изгубена душа. Някой, когото не познавах. Когото никой не познаваше. Някой, когото не харесвах.