Стивън Бакстър: Черна дупка

СТИВЪН БАКСТЪР

ЧЕРНА ДУПКА

RAFT Stephen Baxter

© Stephen Baxter, 1991

© Мария Думбалакова, превод, 1996

© „Megahrom“ – Петър Христов, оформление на корица, 1996

© ИК „БАРД“ ООД, 1996

Е-книга - WizardBGR

На съпругата ми Сандра

БЛАГОДАРНОСТИ

Трябва да изразя благодарността си към Лари Нивън, Дейвид Брин и Ерик Браун, които си направиха труда да прочетат и обсъдят с мен черновата на този роман и въображаемата вселена, която той описва; благодарение на техния принос, качеството на тази книга беше съществено подобрено. Благодаря също и на Артър К. Кларк, Боб Шоу, Чарлз Шефийлд, Джо Холдеман и Дейвид Прингъл за похвалните думи и подкрепата им. Най-накрая дължа огромна благодарност на Малкълм Едуардс – редакторът ми в издателство „Графтън“ – за търпението, подкрепата и голямото внимание по отношение на тази книга.

Съдържание

1.

2.

3.

4.

5.

6.

7.

8.

9.

10.

11.

12.

13.

14.

15.

16.

Информация за текста

1.

Любопитството на Рийз към света, в който живееше, стана непоносимо, когато се взриви леярната.

Промяната започна напълно нормално с един удар по стената на кабината му, произведен от юмрука на Шийн – началничката на неговата смяна. Рийз се измъкна замаяно от спалната мрежа и се защура бавно из разхвърляната кабина, като изпълняваше с мъка рутинните процедури по събуждането си.

Водата от ръждивия кран се процеждаше с неудоволствие в микрогравитационните условия. Течността беше кисела и мътна. Рийз се насили да напълни няколко пъти устата си, след което наплиска лицето и косата си. Изтръпна при мисълта през колко ли човешки тела беше минала тази вода от първото си събиране от някой минаващ облак; от последното дърво за снабдяване от Рафт, което беше донесло пресни провизии, бяха минали много смени, а допотопната система за пречистване на Белт вече показваше недостатъците си.

Той навлече един омазнен работнически гащеризон. Това облекло ставаше все по-късо. На възраст петнайсет хиляди смени, Рийз беше тъмен, слаб – вече достатъчно висок, но продължаваше да расте, за съжаление, помисли си мрачно. Тази констатация го накара да се замисли за родителите си с остро чувство на тъга; те щяха да се изразят точно по този начин. Баща му, който не беше надживял кой знае колко майка му, бе починал преди няколкостотин смени. Имаше проблеми с обращението, ала и преумората си беше казала думата. Като се държеше с една ръка за касата на вратата, Рийз огледа малката кабина с метални стени, припомняйки си колко претъпкана изглеждаше тя, докато я споделяше с родителите си.

Прогони всякакви подобни мисли от главата си и се провря през тясната каса на вратата.

Няколко минути остана да премигва, заслепен от променливата звездна светлина... и се поколеба. Из въздуха се носеше някаква слаба миризма. Хранителна, като от пърлено месо. Гореше ли нещо?

Кабината му беше свързана с тази на съседа посредством няколко метра протрито въже и десетки метри ръждиви тръби; той се придърпа на около метър по въжето и остана да виси така, като оглеждаше внимателно света около себе си за източника на неприятната миризма.

Както винаги, въздухът на Мъглявината беше изпъстрен с кървавочервени петна. Една закътана част от мозъка му се опита да прецени червенината – дали не беше по-дълбока от предишната смяна? – докато погледът му обхождаше предметите, разпръснати из Мъглявината под и над него. Облаците приличаха на шепи сивкави парцали, осеяни на километри разстояние из въздуха. Сред и през облаците падаха звезди под формата на бавен и несекващ дъжд, който трополеше по Сърцевината. Светлината от широките по километър и половина сфери хвърляше движещи се сенки върху облаците, разпръснатите дървета, огромните мъгляви петна, които можеха да бъдат китове. Тук-там Рийз виждаше по някой малък проблясък, който обозначаваше края на краткото съществуване на далечна звезда.

Колко ли бяха на брой звездите?

Като дете Рийз се носеше сред кабелите с широко отворени очи и броеше, докъдето можеше да стигне капацитетът на мозъка и търпението му. Сега вече подозираше, че звездите нямат брой, че съществуват повече звезди, отколкото косъма имаше на главата си... мисли в ума си или пък думи на езика си. Той вдигна глава и обходи с поглед едно небе, което беше обсипано със звезди. Чувстваше се така, сякаш висеше сред огромен облак светлина; сферите на звездите чезнеха в далечината, където се превръщаха в светлинни точки, така че самото небе приличаше на проблясваща в червено и жълто завеса.