Стивън Бакстър - Черна дупка

...Но ако не Горд, то кой тогава?

Смяната на Рийз беше отменена. Белт си имаше и втора леярна, която беше отдалечена от развалините на сто и осемдесет градуса и от Рийз се очакваше да отиде там за следващата си работна смяна; но засега беше свободен.

Той бавно се придърпа на път обратно към кабината си, като гледаше очарован следите от кръв, които оставяха ръцете му по въжетата и покривите. Главата му очевидно продължаваше да е пълна с пушек. Рийз спря за няколко минути на входа на кабината си и направи опит да вдиша чист кислород от въздуха; червеникавокафявата придвижваща се звездна светлина обаче изглеждаше плътна почти колкото пушек. Понякога бризовете на Мъглявината изглежда бяха почти невъзможни за дишане.

Ех, ако небето беше синьо, помисли си той с една далечна част от мозъка си. Чудя се как ли изглежда синьото... Дори в детството на родителите му – поне така беше казал баща му – все още имало отсенки на синьо в небето, много далеч, в краищата на Мъглявината, далеч отвъд облаците и звездите. Рийз затвори очи и се опита да си представи един цвят, който никога не беше виждал, с мисълта за нещо студено, за чиста вода.

Така се беше променил светът от времето на баща му... Защо? И дали щеше да се промени отново? Дали щяха да се върнат синьото и другите студени цветове, или пък червеното щеше да се сгъстява, докато заприлича на цвета на съсипаната плът...

Рийз стигна с теглене до кабината си и пусна крана. Свали работната си дреха и започна да трие покритата си с кървави петна кожа, докато почувства болка.

Плътта се отдели от тялото в ръцете му като люспата на изгнил пърлен плод; костта заблестя в бяло...

Той лежеше в мрежата си с широко отворени очи и си припомняше.

В далечината проехтя три пъти звънец, ударен на ръка. Значи все още беше по средата на смяната – трябваше да издържи още една смяна и половина, цели дванайсет часа, преди да има извинение да напусне кабината си.

Ако останеше тук, щеше да полудее.

Рийз се изтърколи от мрежата, навлече си гащеризона и се плъзна навън от кабината. Най-краткият път до бара на началника на снабдяването беше по протежение на Белт покрай порутената леярна; съвсем съзнателно той се обърна и запълзя в обратната посока.

Хората му кимаха през прозорците или от мрежите, изнесени навън, когато минаваше покрай тях, като някои се усмихваха с едва забележима симпатия. В Белт имаше само няколкостотин човека; трагедията вероятно беше засегнала почти всекиго. От няколко кабини се носеха звуци на тихо ридание или викове на болка.

Рийз живееше сам, като се придържаше най-вече към собствената си компания; но познаваше почти всички обитатели на Белт. Сега се влачеше бавно покрай кабини, в които хората, които познаваше малко по-отблизо, вероятно страдаха, а може би и умираха; той обаче продължи напред с усещането, че изолираността му се сгъстява около него като пушек.

Барът на началника на снабдяването беше една от найголемите сгради на Белт с дължина около двайсет метра; беше нашарена с катерещи се по нея въжета, а по-голямата част от едната стена беше покрита със стоки за бара. По време на тази смяна мястото беше претъпкано: вонята на алкохол и тютюн, бученето на гласовете, притеглянето на маса разгорещени тела – всичко това удари Рийз така, сякаш се беше блъснал в стена. Джейм, барманът, въртеше търговията си със замах и дрезгаво се смееше през посивяващата си, сплъстена брада. Рийз се застоя на ръба на кръжащата тълпа, изпълнен с нежелание да се върне в изолираната си кабина; пиенето и смехът обаче сякаш се носеха около него, изключвайки го и той се обърна, за да си върви.

– Рийз! Чакай...

Беше Шийн. Избутала се бе от центъра на група мъже; един от тях – огромен, застрашителен миньор на име Рох, се провикна с пиянски глас подир нея. Страните на Шийн бяха влажни от жегата в бара и освен това си беше отрязала опърлената коса; инак си беше грейнала и чиста в една нова и едва покриваща плътта ѝ работническа дреха. Когато заговори, гласът ѝ все още звучеше доста дрезгаво от пушека.

– Видях те да влизаш. Вземи. Изглеждаш така, сякаш се нуждаеш точно от това. – Тя му подаде някакво питие в една покрита с петна сфера.

Почувствал се внезапно неумел, Рийз каза:

– Тъкмо си тръгвах...

– Зная. – Шийн се приближи към него, без да се усмихва и побутна питието към гърдите му. – Вземи го все пак. – Той отново усети притеглянето на тялото ѝ като топлина в стомаха си – защо ли имаше гравитационното ѝ поле толкова различен привкус от този на останалите? – а освен това си даваше сметка, че го разсейват белите ѝ ръце.