Тед Деккер - Три

— Така изглежда.

Тя погледна към списъка.

— Но складът е различно място, защото той се обажда по стационарния телефон в хотелската стая на Саманта. Тук за пръв път го записваме на касета.

— Казахте ми, че телефонът е звънял, докато той е бил в стаята, но разговорът със Слейтър е проведен едва след като Кевин е излязъл. Той бръква в джоба си и натиска бутона за позвъняване на номер, който предварително е набрал. Щом излиза в коридора, започва да говори.

— Не ви ли се струва твърде изсмукано от пръстите? Някак си не мога да си представя Слейтър като Джеймс Бонд.

— Не, най-вероятно допуска грешки. Просто не разполагате с достатъчно време, за да ги откриете. Освен това ние просто реконструираме възможен сценарий, базиран върху онова, което знаем.

— Тогава можем да предположим, че е поставил бомбата в библиотеката предишната нощ, докато се предполага, че се е намирал в Палос Вердес със Саманта. Може би се е измъкнал през нощта. Библиотеката не е някое строго охранявано място. Той, имам предвид Слейтър, прави всичко или докато сме се съсредоточили върху нещо друго, или от разстояние, използвайки мобилния си телефон.

— Ако Кевин е Слейтър — подчерта професорът.

Тя се намръщи. Сценарият изглеждаше възможен. Твърде възможен, за да се чувства спокойна. Ако се докажеше, в научните списания години наред щяха да се появяват статии за Кевин.

— Ами Гатанката? — попита тя.

— Сама го казахте по-рано. Някой, когото Слейтър имитира, за да вдигне под пара правоохранителните органи. Как го наричате вие — имитатор? Минали са само четири дни. Дори машината на ФБР не може да се задвижи толкова бързо. Поддържането на двойствен живот по-дълго от седмица може да се окаже невъзможно. Очевидно четири дни са му напълно достатъчни.

Дженифър затвори тетрадката си. Имаше още десетина точки, но след като им хвърли един бърз поглед, установи, че нямат чак такова значение. Онова, от което наистина се нуждаеха, беше анализът на двата записа от телефона на Кевин. Всъщност тя се интересуваше от второто обаждане. Ако тази теория беше вярна, то тогава един и същ човек беше направил и приел обаждането, което ги беше изстреляло към библиотеката. Нямаше как Кевин да си го е представял, защото беше записано.

Тя въздъхна.

— Твърде сложно е. Нещо липсва, нещо, което би ни разяснило всичко това.

Професорът потърка брадясалата си брадичка.

— Може би. Често ли разчитате на интуицията си, Дженифър?

— Непрекъснато. Интуицията води до улики, които водят до отговорите. Тя ни кара да задаваме правилните въпроси.

— Хм. И какво ви подсказва вашата интуиция за Кевин?

Тя се замисли за миг.

— Че при всички положения е невинен. Той е изключителен човек. Въобще не прилича на Слейтър.

Той повдигна дясната си вежда.

— И това само след четири дни? На мен ми трябваше цял месец, за да стигна до този извод.

— Четири адски дни могат да ви разкрият много неща за един човек, професоре.

— Да, макар да вървя през долината на сянката на смъртта, няма да изпитам страх.

— Ако той е Слейтър, смятате ли, че Кевин се страхува? — попита тя.

— Според мен умира от страх.

Бейкър стрийт беше тъмна и тиха; брястовете се издигаха по продължението й подобно на редица стражи. Пътуването й беше продължило с двайсет и една минути по-дълго в резултат на задръстването, причинено от катастрофа на улица „Уилоу“. 7:46. Тя подмина старата къща на Кевин — мека светлина струеше иззад пердетата на стаята, където Юджийн и Боб може би продължаваха да плачат. Засега Дженифър успяваше да държи медиите встрани от случилото се, но това нямаше да продължи дълго. До сутринта пред къщата вече щеше да има паркирани поне два микробуса, които дебнеха да направят кадри на ненормалниците.

Кой обича онова, което вижда? Тя намали максимално скоростта, приближавайки се към някогашния си дом. Над входната врата яростно светеше силна крушка. Живият плет беше рошав, а не подстриган, както баща й го беше поддържал години по-рано. Вече беше решила, че няма да се обажда на обитателите му, по простата причина че не можеше да измисли смислено обяснение за това, че иска да надникне през прозореца на спалнята им, без да предизвика тревога. Надяваше се, че нямат куче.

Паркира колата от другата страна на улицата, мина покрай къщата и сви напряко към двора на съседите. Отправи се към същата онази ограда, през която двамата с Кевин се бяха промъквали безброй пъти. За нейна изненада дъските все още бяха разхлабени.