Тед Деккер - Три

— Но момчето всъщност е Кевин. Значи Кевин щеше да убие Саманта, ако не се беше справил с момчето?

— Представяте ли си… личността, която въплъщава злото, би била едно малко чудовище. Слейтър, злото в Кевин, вижда, че Саманта предпочита Кевин пред него. И Слейтър решава, че трябва да убие Сам.

— А сега това чудовище се е съживило и преследва Кевин — каза Дженифър. — В този ваш сценарий.

— Това чудовище никога не е умирало. Смъртта му би изисквала повече от онова, на което е способен Кевин. Смърт на старото „аз“. — Доктор Франсис направи пауза и продължи: — След като Кевин е пораснал, той осъзнал безумието на Белинда, но не е осъзнал двойствената си същност. Все пак се е измъкнал успешно от миналото си, напуснал е дома си и е навлязъл в реалния свят.

— До момента, в който, след три месеца семинария и дискусии по неговата фиксидея, същността на човека, най-накрая Слейтър излиза отново на повърхността — завърши Дженифър.

Професорът вдигна вежди.

— Възможно е.

Като клинична теория това бяха интересни възможности, но Дженифър имаше затруднения с приемането им за реалност. Теориите в науката за човешкия ум изобилстваха, като че ли излизаше нова всеки месец. Но това беше само теория. А времето продължаваше да тече, докато в този момент вероятно истинският Кевин беше на мушката на истинския Слейтър и се молеше отчаяно някой да нахълта през вратата и да го спаси.

— Но защо игра? Защо гатанки?

— Не знам. — Очите на професора блеснаха закачливо. — Може би цялата работа е идея на Кевин.

— Не разбирам.

— Зло, оцеляло самотно в мрака. Това също не е религиозно, между другото. Най-лесният начин да се справиш със злото е да го изкараш под светлината на истината. Да изложиш на показ тайната му. Слънце за вампира. Грехът процъфтява в тъмницата, но плесни го върху масата да го видят всички, и скоро ще посърне. Всъщност това е една от основните критики на Кевин срещу църквата. Че всеки крие своето зло. Пасторите, свещениците, епископите — те предпазват онова, което се борят да унищожат, като го прикриват.

— Сега звучите като скептик.

— Аз съм скептик по отношение на религиозните системи, но не и на вярата. Ще ми бъде приятно някой път да обсъдим разликата между двете неща.

— Как от това следва, че гатанките са идея на Кевин?

— Може би подсъзнателно Кевин знае, че Слейтър все още се спотайва. Какъв по-добър начин да го унищожи, от това да го изложи на показ? Кевин може би заставя Слейтър да разкрие картите си, кара го да се издаде. Ха! Казвам ви, Кевин е достатъчно оригинален, за да измисли такъв план! Слейтър си мисли, че кара Кевин да върши каквото поиска, принуждавайки го да направи признание, но това признание ще съсипе Слейтър, а не Кевин!

Дженифър потърка слепоочията си.

— Мога да си представя как ще изглеждат нещата в съда. Всичко това означава, че Слейтър не се опитва да натопи Кевин.

— Да. Но така или иначе ние успяхме да проумеем същността му. Поне логиката му на действие. — Доктор Франсис седна и я погледна, събрал върховете на пръстите на двете си ръце. — Боже мой! Вие дойдохте тук да откриете кой всъщност е Кевин. Мисля, че току-що най-неочаквано открихме това, скъпа.

— Кажете ми, кой е Кевин?

— Кевин може да е всеки един мъж. И жена. Вие, аз, жената, която носи жълта чанта и сяда на третия ред в църквата всяка неделя. Кевин е персонификация на човешката същност.

— Моля ви, не може да имате предвид, че всеки един е и Слейтър.

— Не, само онези, които постъпват по същия начин като Слейтър. Само онези, които мразят. Вие мразите ли, Дженифър? Злословите ли?

Кой обича онова, което вижда, но мрази онова, което обича? Простотата на отговора порази Сам насред крачка, докато прекосяваше гостната на Кевин и гледаше в туристическите плакати. Прозорците към света. Ключовата дума не бе кой , а беше вижда . Кой беше видял ? Слейтър беше видял нея и я желаеше. Но къде я беше видял?

Прозорецът. Нейният прозорец. Момчето Слейтър я беше наблюдавало от прозореца и беше видяло онова, което отчаяно желаеше, но не можеше да има. И я мразеше.

Отговорът на гатанката беше нейният прозорец!

Сам осъзна, че стои зашеметена на място, и хукна към колата си. Запали двигателя и изфуча нататък по улицата. 7:23.

Набра трескаво телефонния номер на Дженифър.

— На телефона е…

— Мисля, че го намерих! Вече пътувам!

— Какво е? — настоя Дженифър.

Сам се поколеба.

— Отнася се до мен…