Энди Макдермотт - Операция „Озирис“

Нина го изгледа подозрително.

— Генетични модификации?

Шабан процеди през зъби:

— Мисля, че ѝ разкри достатъчно , братко.

Озир го погледна раздразнено, но този път се съгласи с него.

— Себак е прав — каза той на Нина със самодоволна непринуденост. — Малките ни търговски тайни не са от практическо значение. Достатъчно е да кажа, че ще бъдем щедро възнаградени за това, че сме дарили безсмъртието на света.

— Да, сигурна съм, че ще станете много богат и много могъщ. Само че… — Тя му се усмихна закачливо, прикривайки презрението си. — Не можете да направите нищо, докато не откриете пирамидата на Озирис. Което ни връща към нашата сделка. Както вече казах, искам моя дял. Предвид онова, което възнамерявате да постигнете, смятам, че няколко милиона ще бъде честно. Долари, имам предвид. Не египетски лири.

Шабан изсумтя възмутено, но Озир кимна.

— Ако ми помогнете да намеря онова, което търся, ще бъдете богато възнаградена.

— Радвам се да го чуя — каза Нина и протегна ръка. — Какво ще кажете?

— Халид, не може да говориш сериозно — възрази Шабан. — Тя се опитва да те измами! Защо не ми повярваш?

Озир погледна твърдо брат си.

— Защото искам да рискувам, в случай че казва истината. Това ти е проблемът, Себак — никога не рискуваш. Осмеляваш се да действаш само тогава, когато си сигурен в успеха. Но аз поемам рискове — понякога губя, но когато спечеля… — Той посочи с жест пирамидата, в която се намираха. — Това , това е наградата! Ако не поемаш рискове, никога няма да постигнеш нещо!

— Това е прекалено голям риск — изсъска Шабан.

— Но аз смятам да го поема. — Озир се обърна към Нина. — Готов съм да приема думата ви, Нина. Намерете ми пирамидата на Озирис и ще получите каквото пожелаете. — Той протегна ръка; Нина понечи да я поеме, когато изведнъж той я вдигна и заби показалец в гърдите ѝ. — Но ако се опитате да ме измамите… — Той погледна многозначително към Шабан.

— Ще я намеря — каза тя, без да отпуска протегнатата си ръка.

След миг той се усмихна и я разтърси.

— Значи се договорихме. Отлично. — Шабан се извърна отвратено.

Нина измъкна ръката си от неговата.

— Добре тогава. Ако само ми покажете зодиака…

Озир се изкикоти.

— Той не е тук.

Побиха я тръпки.

— Какво?

— Имам работа в Монако, затова хората ми го сглобиха на яхтата ми — искам да съм до него, когато всички тайни бъдат разкрити. Ще дойдете с мен. — Забелязвайки смутеното ѝ лице, той добави: — Яхтата е много хубава.

— Нали не трябва да се срещате с някой друг? — попита Шабан с хищническа подозрителност. — Като например вашия съпруг?

Нина махна пренебрежително с ръка.

— О, боже, не. Смотанякът. — Тя се обърна към Озир. — Така. Значи имате яхта, а?

Мейси крачеше напред-назад зад взетата под наем кола и поглеждаше нетърпеливо към замъка в езерото, търсейки някакви следи от активност — или от Нина. Не забелязваше нищо. Продължи да крачи, докато накрая не издържа и отвори вратата.

— Как може просто да си седиш вътре?

— Може би защото е по-удобно от това да стоя прав? — предположи Еди.

— Знаеш какво имам предвид! Жена ти е там вътре! Защо не се притесняваш за нея?

— Притеснявам се.

— Изобщо не ми изглеждаш притеснен! Какво е това, британско хладнокръвие?

— Просто влизай и сядай!

Мейси влезе намусено в колата и затръшна вратата след себе си.

Той наистина се притесняваше за Нина. Както ѝ беше казал в Париж, срещата лично с Озир можеше да се сравни с това да влезеш в бърлогата на лъва, облечен в яке от месо и тениска с надпис „Лъвовете са бъзльовци“.

Но тя си имаше своите аргументи: да позволи на Озир да намери пирамидата на Озирис би било археологическа трагедия. А и след всичко, на което ги бяха подложили Озир и Шабан, не си ли струваше да си отмъстят?

Тази мисъл определено изкушаваше Еди. Което обаче съвсем не означаваше, че планът ѝ му харесва. Но тъй като този план вече беше задвижен, оставаше им само да чакат.

— Как издържаш? — попита Мейси, нарушавайки тишината.

— Кое?

— Ами… чакането .

— Няма какво друго да правя, нали? Освен това ти я подкрепи в решението ѝ да отиде там. Да не би да си мислеше, че ще отиде, ще почука на вратата и ще каже „здрасти, дойдох да видя зодиака“ и после ще се върне?

— Но тя стои там повече от два часа! О, боже, ами ако ѝ се е случило нещо? Може да е…

— Не е — отвърна твърдо Еди, с надеждата, че е прав. — Добре, знаеш ли защо успявам да седя тук и да чакам? Защото съм свикнал.