Энди Макдермотт - Операция „Озирис“

Нина усети във въздуха силната и характерна миризма на мая.

— Надушвам, че тук имате и пекарна.

Озир се засмя.

— Не съвсем. Но хлябът беше важна част от живота ми — баща ми беше пекар. Израснах, правейки хляб. — За миг очите му като че ли се изпълниха с копнеж. Излязоха от асансьора. — Той си мислеше, че ще наследя бизнеса му.

— Да — обади се саркастично Шабан, гневът му беше поутихнал. — Сигурен съм, че би предпочел да месиш тесто, вместо да живееш в швейцарски замък.

— Съдбата имаше други планове за мен. Нина, оттук, ако обичате.

Тя последва Озир през вратата, острата миризма на мая се засили. Стената в дъното на стаята беше направена от подсилено стъкло и разкриваше нещо, прилично на комбинация от кухня и лаборатория. Вътре работеха няколко души с бели престилки и маски на лицата — някои седяха пред компютри и микроскопи, други обслужваха фурните и големи блестящи казани от стомана.

— Добре — рече объркана Нина. — Това е…?

— Затова търся пирамидата на Озирис — рече Озир. — Какво ви е известно за теломерите?

Тя примига, изненадана от внезапната промяна на темата.

— Ами, освен че имат нещо общо с клетките… нищо — призна тя. — Аз съм археолог, не биолог.

— Ех, Нина, Нина — рече той закачливо, поклащайки глава. — Не трябва да ограничавате познанията си. Погледнете ме. Бях пекар, който стана актьор, превърна се в бизнесмен и накрая — в религиозен лидер… но освен това се превърнах, донякъде, в експерт по удължаването на живота.

— Удължаване на живота? — рече Нина, опитвайки се да прикрие съмнението си.

— Да. Нали това стои в основата на Храма на Озирис — да се избегне остаряването, да се избегне смъртта. Да станем безсмъртни като Озирис. Моят интерес — моята страст — се появи още когато бях актьор. Звезда, всъщност. Може да не съм бил чак толкова прочут, колкото холивудските звезди — на лицето му се изписа фалшиво скромна усмивка, — но когато бях по-млад, всеки в Египет познаваше лицето ми.

— И искате да продължи да изглежда младо?

— Разбира се! Вие не искате ли?

— Не знам — отвърна Нина. — Аз бях… доста грубовата, когато бях на двайсет. Повече ми харесва как изглеждам сега.

— Тогава вие сте щастлива — и необичайна — жена! — засмя се Озир. — Но това означава само, че се чувствате комфортно сега. С всяка изминала година се отдалечавате от това — и тялото ви започва да работи срещу вас. Всяка клетка в тялото ви бавно се унищожава и вие не можете да направите нищо по въпроса. Освен ако — каза той, посочвайки казаните, — не попречите на тялото ви да се самоунищожи — и да преобърнете процеса.

— Това ли правите тук? — попита тя. — Някакво… лекарство за безсмъртие?

Този път не успя да прикрие скептицизма в гласа си.

— И преди съм чувал този тон — отвърна Озир, но не обвинително, а примирено. — Но да, това се опитвам да направя. Обичам живота си и искам да продължа да го обичам! Започнах с обикновени неща, като диети и упражнения, след което преминах на витамини, антиоксиданти, хормони…

— Които продавате на последователите на Храма.

— Да. Всеки клон на Храма купува продукти от филиалите на ОИГ, които ги произвеждат под лиценза на компанията майка. Но — продължи той с блеснали очи, — хитрата част е, че лицензът е по-висок от цената, на която те ги продават на храмовете. Така че технически всички филиали работят на загуба…

— … и след като работят на загуба, не плащат данъци.

— Точно така. Междувременно храмовете печелят от продажбите, но тъй като са религиозни организации, те също не плащат данъци. Естествено, всичко е далеч по-сложно — както казах, имам много добре платени счетоводители и адвокати, които ме пазят от данъчните! Но всичко е законно. Поне според буквата на закона .

— Много впечатляващо — каза Нина, опитвайки се да се сети за други думи, с които да го опише: „нечестно“ беше на първо място.

— Благодаря. — Озир изглеждаше наистина поласкан. — Но накрая осъзнах, че с тези диети, упражнения, антиоксиданти и хормони не може да се стигне далеч, поради един елементарен генетичен факт. Теломерите са част от хромозомите във всяка клетка на тялото, нещо като капаче. Всеки път, когато клетката се дели, теломерите се скъсяват. Те са контролен механизъм, спират клетките да се делят неконтролируемо, като раковите, например, но са и недостатък.

Нина разбра какво има предвид.

— Ако се скъсяват при всяко делене, накрая всичките ще се изхабят.

— Точно така. И когато това се случи, клетката остарява… и умира. Процесът е постоянен. Без значение колко здравословно живее човекът, организмът му има краен срок на употреба. Но — рече той, поглеждайки към лабораторията, — има начин това да се промени.