Энди Макдермотт - Операция „Озирис“

Беше скъсала една нишка.

Еди и Мейси подскочиха тревожно, когато над главите им се разнесе гръмотевичен звук и отекна в стаята.

— Какво беше това? — попита Мейси, опитвайки се да открие източника.

— Звучи ми като запалка — започна Еди, преди да осъзнае какво става. — Мамка му! Нина, след малко ще пламне!

Той погледна ужасено тавана, където древните камъни се търкаха в метал, произвеждайки искри…

От малките дупки блесна светлина.

Нещо падна от едната — кълбо парцали, което пушеше. Гореше само в единия си край, по-скоро тлееше…

Но това бе достатъчно.

Платът падна на повърхността и опесъченият петрол се развълнува. В първия момент не се случи нищо — след това нагоре се стрелна пламък, който започна бързо да се разпростира. Нападаха още платнени топки. Много от тях не горяха, искрите не бяха достатъчни да запалят материала, но дори само няколко от тях бяха достатъчни, за да взривят повърхността на басейна.

Езеро от огън, точно както ги бяха предупредили йероглифите.

А Нина беше в него.

Тя излезе от късия тунел. Ехото от дишането ѝ и почти пълната тъмнина бяха изнервящи… но не чак толкова, колкото внезапната светлина. Плаващият петрол се запали и басейнът изригна в ярко оранжево — тя веднага усети жегата, дръжката в ръката ѝ се загряваше застрашително бързо.

— Ох, по дяволите. Голяма грешка. Огромна — простена тя. Принудена да се наведе, едва успяваше да се придвижва напред, водата забавяше движенията ѝ като в кошмар на бавни обороти.

Само че това не беше кошмар. Беше истина.

Еди ужасен наблюдаваше как огънят заобикаля бавно придвижващото се кълбо. Когато Нина се появи, по него полепна петрол и той също се запали, превръщайки шлема в сферична факла.

— Господи! Нина, връщай се! Връщай се в тунела!

Но тя не го чуваше, пукането на пламъците заглушаваше всички останали звуци. Силно уплашена, тя засили темпото. Басейнът беше дълъг само девет метра. Щеше да мине много време, преди да го прекоси.

А щеше ли да успее?

Нова стъпка, после още една. Водата нахлу в ноздрите ѝ и тя започна да плюе. Погледна през отворената долна част на шлема и забеляза маркировки на пода. Йероглифи, сред които беше и Окото на Озирис. Със сигурност означаваха нещо важно, но тя нямаше време да мисли какво е.

Дръжката ставаше все по-гореща. Не я болеше все още — но скоро и това щеше да стане.

Шлемът се удари в нещо.

Нина се стресна и едва не го изпусна. Придърпа го надолу и опипа около себе си с другата ръка. Докосна каменен блок, който се издигаше почти над повърхността. Както се беше опасявала, строителите на пирамидата се бяха погрижили никой да не може просто да преплува под огъня.

Тя се придвижи рачешката към лявата му част в търсене на ръб. Пръстите ѝ напипваха само гладък камък. Още няколко стъпки. Нищо. Насили се да забави дишането си в опит да запази ограничения си въздух.

Господи, ами ако египтяните бяха построили лабиринт? Ами ако попадне в задънен край…

Трябваше да има изход. Ако строителите са искали никой да не стигне до гробницата на Озирис, са щели да запълнят всички тунели. „Правилните“ хора, свещениците, които бяха превърнали краля в бог, са знаели пътя. Тя трябваше да го намери.

Бързо. Много бързо.

Йероглифите…

Като сдържаше дъха си, тя потопи глава във водата. Маркировките по пода блещукаха, осветени от адската светлина на повърхността. Тя нямаше представа какво пише там, но Окото на Озирис беше повтарящ се символ, който се взираше безизразно в нея с тъмния си ирис.

С изключение на един.

Този ирис гледаше вляво, по дължината на каменната плоча.

Тя тръгна в тази посока, протегнала напред ръце. Дръжката вече пареше болезнено. Нина размърда пръсти, опитвайки се да отдалечи момента, в който вече нямаше да издържа.

Другата ѝ ръка продължаваше да опипва стената, отивайки все по-напред и по-напред…

Ъгъл!

Тя се хвана за ръба и се издърпа напред. Погледна надолу и видя още едно Око на Озирис, което този път гледаше към края на камерата. Запъти се натам, ускорявайки крачка. Видя второ гледащо нагоре око, после друго, което я насочи надясно.

Пушекът от горящия петрол се издигаше през комина, но температурата в залата се покачваше. Скрил лице зад вдигнатите си ръце, Еди следеше плъзгащото се сред пламъците кълбо, което като че ли се луташе без посока. Беше преминала половината път, но едва ли имаше още много въздух.

Нина вече не отместваше поглед от очите. Въздухът имаше странен вкус и беше започнал да се сгорещява.