Энди Макдермотт - Операция „Озирис“

Мейси продължи да разглежда йероглифите.

— Огненото езеро — или Погълнатия от огън, става въпрос за едно и също нещо — обяви тя. — Господарката на дъждовните бури, Господарката на силата, която „стъпква онези, които не трябва да бъдат тук“, Богинята със силния глас…

— Нина, и теб те споменават тук — намеси се Еди.

— Ами да. Аз съм богиня.

— Ако искате, мога да изляза — обади се заядливо Мейси, преди да се обърне отново към древния текст. — Значи имаме Богинята със силния глас, Окървавения резач на парчета, и последно, преди да се изправим пред Озирис, Онзи, който реже глави. Много изтънчено. Има ги и в „Книгата на мъртвите“, но тук имената им са доста променени.

— Всъщност е обратното — каза замислено Нина. — Молитвите в „Книгата на мъртвите“ произлизат оттук — това е техният източник. Капаните, направени, за да защитят гробницата на Озирис, накрая се превръщат в част от религията.

— Ще ни трябва нещо повече от молитви, за да можем да минем покрай нещо, наречено Резача на глави — рече Еди, осветявайки с фенерчето си спускащия се коридор. — Няма ли нещо, което да ни помогне?

— Като че ли няма — отвърна Мейси. — Останалата част от текста се състои предимно от хвалби от типа „Озирис е страхотен!“. Има и много проклятия. „Който оскверни гробницата на Озирис, ще изпита хиляда агонизиращи смърти“, ала-бала и така нататък.

— Не ми се ще да изпитам дори една агонизираща смърт, камо ли хиляда — рече Нина, приближавайки се до Еди. Коридорът също беше украсен, от стените още египетски богове гледаха зловещо онези, които се осмеляваха да минат оттук. — Смяташ ли, че ще успеем да преминем?

— Зависи в какво състояние са капаните — отговори Еди. — Не ми се струва, че преди нас тук е идвал някой, така че няма шанс Инди или Лара вече да са ги потрошили — но след толкова много време може пък вече да не работят.

— Да, като че ли някога сме вадили тоя късмет. — Нина погледна назад към Мейси. — Ти какво мислиш?

Мейси изглеждаше изненадана, че я питат.

— Аз ли? Не знам, вие решавате.

— Животът си е твой — възрази Нина.

Мейси се замисли.

— Стигнах дотук — каза тя. — А и вие успяхте да ме опазите цяла, така че да действаме! — Тя понечи да тръгне надолу по стълбите, но Еди я хвана за ръката.

— Само още нещо — каза той, като я дръпна назад. — Ще вървиш след нас, става ли?

Проходът се спускаше към вътрешността на обърнатата пирамида, правейки два завоя на деветдесет градуса, преди да стигне до две украсени колони, които отбелязваха входа към втора камера.

— Това е първият арит — каза нервно Мейси.

Еди насочи лъча на фенерчето си към тъмнината.

— Голямо е — каза той. — И дълбоко.

— Шахта ли е? — попита Нина.

— Точно така. — Той внимателно се приближи до ръба ѝ. Таванът на шахтата се намираше на около десет метра над главите им, а дъното на шахтата беше извън обсега на лъча. Две големи тръби, направени от изчукани на ръка листи окислена мед се спускаха по отсрещната стена, на която беше нарисувана гигантска женска фигура, но Еди беше за интригуван повече от един друг обект — дълга каменна греда, която минаваше над шахтата и стигаше до другия край.

— Това не ми изглежда много сигурно — каза Нина. Гредата беше широка около трийсет сантиметра и не изглеждаше много стабилна.

Еди отиде при нея, за да я огледа по-добре.

— Не са се шегувала. Погледни ги. — Той освети другия ѝ край, разкривайки големи гравирани изпъкналости и механизми, построени на отсрещната издатина — две големи каменни назъбени колела.

Когато Нина насочи лъча на фенерчето над колелата, проблесна метал.

— Те са свързани с нещо там горе. — На верига, спусната от един скрипец, висеше голям цилиндричен камък.

— Мисля, че намерихме нашата Господарка на вибрациите — каза Еди. — Веригата с тежестта се спуска и завърта колелата, а те се блъскат в ония изпъкналости на моста и го карат да се тресе.

— А какво го задвижва? — попита Мейси.

Нина се усмихна мрачно.

— Ние. Върху моста трябва да има някакъв спусък — когато тежестта е по-голяма, започва яко клатене.

— И как тогава ще минем от другата страна?

— Като се държим много здраво — отвърна Еди и извади въже от раницата си. — Веригата не е много дълга, така че когато тежестта стигне до края, тя ще спре. Мисля, че ако се завържа за моста, всичко ще бъде наред.

Нина не беше съвсем сигурна.

— А ако целият мост падне и те повлече със себе си?