Фиона Бартон - Вдовицата

След петнайсет минути излизам порозовяла от топлата вода и все още с вдигаща се от косата ми пара. Кейт и Мик седят един до друг без да се гледат и да разговарят.

— Джейн — става бързо Кейт. — Добре ли си? Разтревожих се за теб. Не ме ли чу, когато те виках през вратата?

Малко ми е жал за нея, честна дума. Сигурно я подлудявам, но трябва да мисля за себе си.

Мик успява да измъдри една приятелска усмивка.

— Изглеждаш страхотно, Джейн — лъже набързо. — Нали нямаш нищо против да направя няколко снимки, докато все още има светлина?

Кимвам и се оглеждам за четката си. Кейт се притичва на помощ и прошепва в ухото ми:

— Извинявай, но трябва да свършим и това. Обещавам да стане бързо — казва тя и стиска ръката ми.

Налага се да излезем отвън, защото според Мик така щяло да стане по-естествено. „По естествено от какво?“ ми се ще да го попитам, но махам с ръка. Искам да приключим по-бързо и да си отида вкъщи.

Той ме кара да се разходя из градината на хотела, нагоре, надолу, после към него и обратно.

— Погледни в далечината — вика към мен и аз поглеждам. — Може ли да облечеш нещо друго? Ще ми трябват различни снимки.

Подчинявам се безмълвно. Връщам се в стаята и обличам новия си син пуловер, вземам едно от колиетата на Кейт и се връщам долу. Момичето на рецепцията сигурно си мисли, че съм известна личност, и предполагам, че скоро ще стана. Известна.

След известно време дори и Мик се отегчава да ме снима подпряна на дърво, седнала на пейка, на ограда или тръгнала по алеята: „Не се усмихвай, Джейн“, и ние всички се връщаме горе.

Кейт заявява, че трябва да пише, а Мик се заема да вкара снимките в компютъра. Заставаме в коридора пред стаите и Кейт ми казва да си почина два-три часа и да си взема нещо за хапване в стаята. Когато влиза в стаята си, аз се връщам в моята и напъхвам всичко в пътната чанта. Не знам дали мога да задържа купените от редакцията дрехи, но повечето от тях са на гърба ми и нямам намерение да се преобличам. Приключвам и сядам отново. За миг ми се струва, че не бива да си тръгвам. Но решавам, че е глупаво. Вече съм почти на четирийсет. Мога да правя каквото си искам. Вземам багажа и тръгвам надолу по стълбата. Момичето на рецепцията ми се усмихва широко, все още с мисълта, че съм знаменитост. Моля я да извика такси до най-близката гара и сядам във фотьойла пред купа с ябълки. Вземам една и отхапвам.

11 юни 2010, петък

Кейт се отпусна на бюрото — имитация на стила на Регентството — и избута кожената поставка настрани. Любимият ѝ лаптоп беше на леглото, където го бе оставила тази сутрин, след като натрака набързо бележките си, докато пиеше първата чаша кафе. Кабелът се виеше по белите чаршафи към контакта до леглото. Тя го извади, оправи го и го включи отново. Свали сакото си и заби поглед в екрана. Гласът на Джейн Тайлър още звънеше в главата ѝ и статията вече придобиваше форма в съзнанието ѝ.

Що се отнасяше до писането, Кейт по-скоро се хвърляше в текста, отколкото да го планира и обмисля. За разлика от живота. Някои нейни колеги сядаха с бележник в ръка, подчертаваха важни цитати с маркери в различни цветове, както и важни моменти. Други дори номерираха параграфите, сякаш се тревожеха, че бележките им може да изчезнат или ще развалят някаква магия, ако започнат да пишат направо.

Трети — „истинските таланти“, както ги наричаше тя — пишеха цялата статия в главата си на чаша кафе или бира, после изливаха завършения продукт върху белия лист. Тя лично действаше и по трите начина, в зависимост от условията. След приключване на интервюто нахвърляше нещо в главата си, после сядаше пред компютъра и се гмурваше в историята, хващаше прилива и редактираше, подреждаше и преподреждаше в движение.

Беше забавно и въпреки че вече всички пишеха на компютър, журналистите от нейното поколение все още си говореха за „драскане по листа“ и се оплакваха от безсърдечни страньори, които съкращаваха най-добрата им метафора, за да поберат текста на определеното място. Тя бе закачила малко от писането на ръка, но обичаше грубите журналистически кавги и шеги от онова време. Тогава нюзрумът жужеше от работещи хора. Сега всички пазеха тишина. Вътре приличаше повече на застрахователен офис, отколкото на редакция на национален вестник, и ругатните и препирните постепенно утихнаха. Светът на журналистите изгуби цвета си.

Кейт трябваше да се обади на дежурния редактор на новините, но в момента не ѝ се слушаше назидателната му тирада. Знаеше, че ще започне да ѝ дава подробни напътствия, да ѝ казва какво да пише и как, макар да беше чел само няколко цитата от интервюто. После щеше да отиде в кабинета на главния и да му съобщи, че имат сензационна новина. Това беше наградата му за цялата свинщина, която трябваше да понесе, защото наградите рядко бяха парични. Тя разбираше всичко това, но искаше да се наслади на момента. Имаше признание от Джейн Тайлър за Глен и Бела. Не беше признание от първа ръка, но все пак — съпругата мисли, че мъжът ѝ е отвлякъл Бела. Достатъчно добро. Първото признание на Вдовицата. Кейт започна да пише.