Фиона Бартон - Вдовицата

Кейт ме поглежда, сякаш съм я зашлевила. Малката Джени имала нокти. Сигурно е шокиращо.

— Виж, Джени, съжалявам, ако съм казала нещо излишно, но толкова се разтревожих, когато изчезна така. Моля те да се върнеш в хотела за още една нощ, докато излезе и втората статия. Иначе пред вратата ти ще се събере целият свят.

— Нали обеща, че като ти дам интервюто, това ще спре? — поглеждам я аз. — Не, оставам тук.

Обръщам се и влизам в кухнята. Тя ме следва мълчаливо. Мисли.

— Добре — казва след малко. — Аз ще остана при теб.

Това е последното, което искам, но Кейт изглежда толкова нещастна, че се съгласявам.

— Но само за тази нощ. После си тръгваш. Имам нужда да остана малко сама.

Влизам в тоалетната, а тя се обажда на Мик и на шефа си. Чувам всяка дума.

— Никой не я е отвличал. Не е говорила с никого, но не иска да се върне в хотела.

И после:

— Опитах, разбира се, опитах се да я убедя, но тя не иска. Не иска повече масажи, Ник. Иска да си е у дома. Не съм я отвличала, нито някой друг.

— Не, това не е вариант. Виж, всичко ще бъде наред. Ще имам грижата никой да не се докопа до нея.

Настъпва пауза и аз си представям как Ник излива гнева си върху телефонната слушалка. Тя казва, че не я е страх от него, че всъщност той бил един много мил човек, но аз не ѝ вярвам. Виждам как притиска юмрук до стомаха си, докато слуша, и как се полюлява леко. Стегнатата ѝ усмивка казва всичко.

— Как намираш статията? — пита тя, за да смени темата.

Кейт гледа сериозно на работата си. Вече започвам да разбирам езика им. Качвам се горе, защото имам нужда от малко спокойствие.

След малко тя идва и чука на вратата ми.

— Джейн, сложих вода за чай. Искаш ли една чаша?

И ние отново сме в изходна позиция. Странно е как се завъртат нещата. Казвам ѝ, че няма мляко, и тя ми предлага да изтича до магазина вместо мен.

— Да направим списък, ако искаш — казва през вратата.

Излизам и сядам в хола с нея, а тя записва от какво имам нужда.

— Е, какво ти се яде тази вечер? — пита тя и на мен ми става смешно.

Може ли да обсъждаме дали да купим рибени рулца, или пиле с къри, сякаш това е нормален дом?

— Избери ти — ѝ казвам. — Аз не съм много гладна.

Тя се съгласява и добавя хляб, масло, чай и кафе, после се сеща и за бутилка вино.

— Ще изпратя Мик да ги купи и да ги донесе — и вади телефона.

Свързва се и му изчита целия списък, но той, изглежда, пише бавно, защото се налага да му повтори всичко. Накрая се изнервя и когато затваря телефона, въздъхва тежко.

— Мъже — измърморва и се засмива вяло. — Защо са толкова безпомощни?

Казвам ѝ, че Глен никога не ходеше сам на пазар, дори да имаше списък.

— Мразеше да пазарува и никога не купуваше каквото трябва. Не си правеше труда да чете етикетите и често се прибираше с конфитюр за диабетици или безкофеиново кафе. Или купуваше половината съставки за рецептата за вечеря, после му писваше и зарязваше всичко. Забравяше да вземе консерва домати за доматена супа или идваше без месо за обяда. Може би го правеше нарочно, за да не го изпращам повече.

— Моят е същият. За него е истинска мъка — казва Кейт, събува обувките и раздвижва пръстите на краката си, сякаш си е вкъщи. — Каква ирония да се случи тъкмо когато Глен е излизал от магазина.

Вече го нарича Глен. Досега беше „съпругът ти“, но сега явно мисли, че го познава достатъчно, за да си го позволи. Но аз знам, че не го познава.

— Беше необичайно да се съгласи да дойде с мен на пазар — казвам аз. — Преди това да се случи, никога не е идвал. Докато пазарувах, той играеше футбол с момчетата от квартала. След като излезе от затвора, започна да ме придружава, за да не съм сама, когато хората ме познаят. Каза, че го прави заради мен.

Но след известно време се отказа, защото хората престанаха да ни подмятат обиди. Не мисля, че са спрели да си казват наум „убиец на деца“, но нападките срещу нас изгубиха онази тръпка, която имаха в началото. В деня, когато умря, настоя да дойде с мен. Странно, нали?

— Защо е настоял според теб? — попита Кейт.

— Мисля, че искаше да ме държи под око — казвам аз.

— Защо? Да не си правила планове да изчезнеш някъде в Сейнсбъри?

Вдигам рамене.

— През онази седмица нещата помежду ни бяха малко напрегнати.

„Малко напрегнати“ не са точните думи. Въздухът просто тежеше от напрежение, просто не можех да дишам. Излязох пред вратата на кухнята да си поема въздух, но и това не помогна. Мислите ми ме задушаваха. Трябваше непрекъснато да се боря с тях. Затварях очи, за да не ги виждам, надувах радиото, за да не ги чувам, но те бяха винаги там, на една ръка разстояние, дебнеха ме и чакаха да се събудя.