Джон Гришэм - Списъкът на съдията

— Не се съмнявам, че имате отделна папка и за това.

— Разбира се. Не е тук, но с радост ще ви я покажа.

— Може би по-късно. Говорехме за мотива.

— Да. Преди много години се срещнах с един адвокат в Орландо, който беше учил при баща ми, и той ми разказа интересна история. В групата им имало някакъв младеж, доста обикновен, нищо специално. Веднъж татко го вдигнал в час да обсъди с него правен казус, свързан с Четвъртата поправка — забрана за обиск без съдебна заповед. Младежът бил подготвен, но бил на различно мнение от това на баща ми, затова двамата здравата се счепкали. Татко обичаше студентите да се палят и да спорят с него. Онзи обаче направил груби коментари, крайни и неуместни, възразявал доста невъзпитано на баща ми, който успял да приключи дискусията с чувство за хумор. Студентът вероятно смятал, че се е отървал за известно време, и на следващата лекция се явил неподготвен. Но татко отново го вдигнал. При него опитът за импровизация беше непростим грях, затова го скъсал. След два дни отново го изпитал, за трети път. Студентът бил подготвен и успявал да отвръща на предизвикателствата. Двамата поспорили сериозно, но накрая татко го притиснал в ъгъла. Не е разумно да опонираш на професор, който преподава материала от години, но младежът бил арогантен и самонадеян. Решаващо се оказало едно лаконично изречение, което разбило на пух и прах позицията му и предизвикало бурните аплодисменти на аудиторията. Той се почувствал унижен и буквално превъртял. Започнал да ругае, хвърлил един бележник, грабнал си раницата, изхвърчал от аудиторията и така затръшнал вратата, че едва не я разбил. Баща ми напълно уместно подхвърлил: „Май не е за пред съдебно жури“. Аудиторията избухнала в толкова силен смях, че въпросният студент със сигурност го е чул. Отказал се от курса и започнал атака. Оплакал се на декана и на ректора. Смятал, че е станал за посмешище, и накрая напуснал университета. Писал писма до бивши възпитаници, политици, други преподаватели — имал доста странни прояви. Писмата му били забележително интелигентни, но мисълта му скачала от тема на тема и те не били заплаха. Последното писмо било изпратено от частна психиатрична клиника близо до Форт Лодърдейл и написано на ръка върху бланка на клиниката. Вътре пишело, че той е преживял нервен срив, причинен изцяло от баща ми.

Джери замълча и отпи вода. Лейси изчака и после я подкани:

— Това ли е? Мотивът е оскърбен студент?

— Да, но е много по-сложно.

— Какво е станало с него?

— Излекувал се и завършил право в Университета на Маями. Сега е съдия. Вижте, знам, че сте скептична, и то с основание, но той е единственият възможен заподозрян.

— А защо е по-сложно?

Джери се взря продължително в папките в края на масата. Бяха пет, до една дебели три сантиметра, всяка с различен цвят. Лейси проследи погледа й, най-сетне схвана накъде бие Джери и попита:

— Значи има още пет жертви на същия убиец, така ли?

— Ако не смятах така, нямаше да съм тук.

— Явно има връзка.

— Има две връзки. Едната е начинът, по който е извършено престъплението. И шестимата са ударени по главата и после са удушени с найлоново въже. Всяко въже е дълбоко врязано във врата и е завързано с един и същ възел на тила — своеобразна визитка на убиеца. И шестимата са имали недоразумения със съдията.

— Недоразумения ли?

— Той ги е познавал добре. И ги е следил с години.

Дъхът на Лейси секна, тя преглътна с усилие и усети как стомахът й се свива. Устата й внезапно пресъхна, но успя да каже:

— Не ми съобщавайте името му. Не съм сигурна, че съм готова да го чуя.

Настъпи продължителна пауза и двете се загледаха в стените. Накрая Лейси каза:

— Чух достатъчно за един ден. Нека да обмисля нещата и после ще ви се обадя.

Джери се усмихна и кимна, внезапно омекнала. Размениха си номерата на мобилните телефони и се разделиха. Лейси прекоси фоайето почти тичешком, нямаше търпение да се качи в колата си.

Апартаментът на Лейси беше ултрамодерно жилище в наскоро реновиран бивш склад, недалече от кампуса на Щатския университет на Флорида. През повечето време тя живееше само с противния си френски булдог Франки. Кучето винаги я чакаше на вратата и си умираше да пикае в цветните лехи, независимо колко е часът. Тя го пусна навън, наля си чаша вино, седна на канапето и зарея поглед през големия прозорец.

Беше началото на март, дните се удължаваха, но все още бяха доста кратки. Лейси беше отраснала в Средния запад, но никак не й липсваха студените зими с много сняг и мрачно небе. Обичаше Северна Флорида с нейните меки зими и топли пролетни дни. След две седмици щяха да сменят часовника, дните щяха да се удължат, а колежанските градчета щяха да станат още по-оживени, да се изпълнят с барбекюта в задните дворове, партита край басейните, коктейли на покривните тераси и вечери в градините на ресторантите. Това за възрастните. Студентите щяха да се радват на слънцето, да ходят на плаж и да хващат тен.